Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Кимвам. Преди време Тафт написа статия за западащото според него качество на изследователската дейност във водещите университети, използвайки като основен пример книгата на Макинтайър. Само в три абзаца бяха посочени повече фактически грешки, неверни тълкувания и заблуди, отколкото в рецензиите на две дузини критици за същата книга. Критиката на Тафт изглеждаше насочена срещу рецензентите, но в крайна сметка Макинтайър стана за посмешище и още на следващия академичен съвет го изключиха от преподавателското тяло. По-късно Тафт призна, че си връщал на бащата на Макинтайър, историк на ренесансовата епоха, който някога бил дал противоречив отзив за една от неговите книги.
— Веднъж Винсънт ми разказа една история — продължава Пол съвсем тихо. — За хлапе, с което израснал, на име Родж Ланг. Момчетата в училище му викали Еп. Един ден, както Еп се прибирал от училище, подир него тръгнало бездомно куче. Еп побягнал, но кучето го последвало. Хвърлил му закуската си, но то не го изоставило. Накрая се опитал да изплаши животното с пръчка, а то все вървяло след него. Като изминал няколко километра, Еп взел да се чуди какво става. Минал през гъст къпинак. Кучето не изостанало. Замерил го с камък, то не отстъпило. Накрая Еп ритнал кучето. То не избягало. Еп го ритал отново и отново. Кучето не помръдвало. Еп продължил да го рита, докато издъхнало. Тогава взел умрялото куче, отнесъл го при любимото си дърво и там го погребал.
Толкова съм смаян, че едва успявам да избъбря:
— И каква е поуката от това, по дяволите?
— Според Винсънт чак тогава Еп разбрал, че е срещнал вярно куче.
За дълго настава тишина.
— Това ли му е представата за шега?
Пол поклаща глава.
— Винсънт ми разказа много истории за Еп. Всичките са такива.
— Господи. Защо?
— Мисля, че трябва да представляват нещо като притчи.
— Измислени от него ли?
— Не знам. — Пол се колебае. — Но RODGE ЕРР LANG е и анаграма. Като разместиш буквите, получава се немската дума DOPPELGANGER. В превод — двойник.
Чувствам, че ми призлява.
— Мислиш ли, че Тафт е вършил тези неща?
— С кучето ли? Кой знае. Възможно е. Но смисълът беше, че между него и мен има същата връзка. Аз съм кучето.
— Тогава защо още работиш с него, по дяволите?
Пол пак започва да троши хляба.
— Взех решение. Оставането при Винсънт бе единственият начин да довърша работата си. Казвам ти, Том, убеден съм, че е нещо далеч по-голямо дори от онова, което си мислехме. Криптата на Франческо е хей толкова близко. От години насам никой не е правил подобно откритие. А след баща ти никой не е работил над „Хипнеротомахия“ по-усърдно от Винсънт. Нуждаех се от него. — Пол захвърля кората в чинията си. — И той го знаеше.
Джил изниква на прага.
— Приключих горе — казва той, сякаш сме чакали само него. — Можем да тръгваме.
Пол изглежда доволен да сложи край на разговора. Поведението на Тафт е упрек най-вече към самия него. Ставам и почвам да събирам чиниите.
Джил махва с ръка.
— Не се притеснявай. Ще пратят някого.
Пол избърсва ръцете си с резки движения. Парченца хляб са полепнали по дланите му и той ги остъргва като мъртва кожа. После тръгваме подир Джил към изхода.
Снегът вали още по-силно. Бялата пелена е толкова гъста, сякаш гледам света през повреден телевизор. Докато Джил кара на запад към аудиторията, аз поглеждам Пол в огледалото и се питам колко дълго е пазил в тайна всичко това. Минаваме през ивици мрак и светлина от уличните лампи, и за кратки интервали преставам да го виждам. Лицето му тъне в сянка.
Всъщност Пол винаги е имал тайни от нас. С години криеше истината за детството си, подробностите от кошмарния живот в енорийското училище. Сега крие истината за отношенията си с Тафт. Колкото и да сме близки, в момента между нас зее пропаст. Имам чувството, че макар да споделяме толкова много общи черти, с пълна сила важи поговорката „Без добра ограда няма добри съседи“. Леонардо е писал, че художникът трябва да започва всяка своя картина с черно платно, защото всичко в природата е тъмно, докато не го огрее светлина. Повечето художници правят точно обратното — започват от бялото и поставят сенките най-накрая. Но Пол, който познава Леонардо тъй добре, сякаш старецът е спал на сгъваемото легло в нашата стая, разбира колко е мъдро да започнеш от сенките. Хората могат да знаят за теб единствено онова, което сам им разкриеш.