Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Джил почуква два пъти на вратата и влиза, без да чака отговор. След него и ние се намъкваме в топлата, грейнала стая, където заместникът на Джил, достолепният Брукс Франклин, седи зад дълга махагонова маса, започваща почти от самата врата. Върху масата има старинна лампа и телефон. От двете страни са подредени по три стола.
— Радвам се, че идвате точно сега — казва Брукс на всички ни, любезно пренебрегвайки факта, че Пол е с женски дрехи. — Паркър ми разказа какъв костюм си подготвя за утре вечер и май ще ми трябва подкрепа.
Не познавам Брукс много добре, но откакто през втората година посещавахме заедно лекции по икономика, той ме смята за стар приятел. Досещам се, че плановете на Паркър трябва да имат нещо общо със съботната танцова вечер, която по традиция се провежда като тематичен бал с маски. И темата непременно е свързана с Принстън.
— Направо ще се гътнеш, Джил — заявява Паркър, който изниква неканен на прага. Сега в едната ръка държи цигара, в другата чаша вино. — Ти поне имаш чувство за хумор.
Говори директно на Джил, сякаш ние с Пол сме невидими. Отсреща Брукс мрачно клати глава.
— Реших да дойда маскиран като Джон Кенеди — продължава Паркър. — И спътничката ми няма да е Джаки, а Мерилин Монро.
Паркър навярно забелязва объркването по физиономията ми, защото гаси цигарата в пепелника на масата.
— Да, Том — казва той. — Кенеди е завършил Харвард. Но първата година изкарал тук.
Издънка на богата калифорнийска винарска династия, изпращала поколения наред по един младеж в Принстън и „Бръшляна“, Паркър е успял да постигне и двете цели само благодарение на онова, което Джил снизходително нарича семейна инерция на рода Хасет.
Преди да отговоря, Джил се привежда напред.
— Слушай, Паркър, нямам време за това. Щом искаш да дойдеш маскиран като Кенеди, твоя си работа. Само се постарай да проявиш добър вкус.
Паркър, който сякаш е очаквал по-възторжена реакция, хвърля кисел поглед на всички ни и се изнизва заедно с чашата вино.
— Брукс — казва Джил, — би ли отишъл да попиташ Албърт дали е останало нещо за вечеря? Не сме яли и много бързаме.
Брукс се съгласява. Той е идеалният заместник-председател — услужлив, неуморен, лоялен. Дори когато молбите на Джил почнат да звучат като заповеди, той не изглежда раздразнен. Тази вечер за пръв път го виждам поуморен и се питам дали преди малко не си е довършил дипломната работа.
Джил надига глава.
— Всъщност ще донеса тук вечеря за двама, а аз ще хапна в столовата. Така ще можем да си поговорим какви вина да поръчаме за утре вечер.
Брукс се обръща към мен и Пол.
— Радвам се, че наминахте, момчета — казва той. — Извинявайте за Паркър. Не знам какво го прихваща понякога.
— Понякога ли? — промърморвам тихичко аз.
Брукс сигурно ме е чул, защото се усмихва, преди да излезе.
— Храната ще е готова след няколко минути — казва Джил. — Ако ви трябва нещо, аз съм долу. — Той се вглежда в Пол. — Щом привършите, можем да отидем на лекцията.
След като той излиза, за няколко секунди не мога да се отърся от чувството, че двамата с Пол вършим някаква измама. Седим до старинна махагонова маса в каменна сграда от деветнайсети век и чакаме да ни донесат вечеря. Ако получавах по десет цента за всеки път, когато са ми сервирали, откакто постъпих в Принстън, май и досега щях да си остана с празни джобове. Клуб „Манастира“, където членуваме с Чарли, е малка, простичка каменна сграда с грубоват и уютен чар. Когато подът е излъскан и тревата отвън окосена, изглежда съвсем прилично място за билярд или две-три халби бира. Но по размери и сериозност бледнее пред „Бръшляна“. Готвачът държи най-вече на количеството, а не на качеството, и за разлика от нашите приятели в „Бръшляна“, ядем където ни падне, вместо да сядаме около масата по реда на пристигане. Половината столове са пластмасови, а приборите за хранене — евтиния. Понякога, след твърде пищни веселби и обилни почерпки, в петък вечер заварваме върху чиниите само по някой сандвич. С две думи — клуб като повечето на тази улица. „Бръшляна“ открай време си е изключение.