Криптата на флорентинеца

— Кое? — изръмжа Чарли и му хвърли кръвнишки поглед.

Младежът посочи нагоре към камбанарията.

— Езикът. Наистина ли са го махнали?

Чарли мълчеше, но Пол, все още обзет от духа на авантюрист, кимна.

Новият ни приятел се позамисли.

— Но се качихте горе, нали?

Започнах да усещам накъде бие.

— Е, не може да си тръгнете просто така — заяви той.

В очите му играеха дяволити искрици. Личеше, че Чарли го харесва все повече с всяка секунда. Не след дълго аз отново се озовах на стария пост да охранявам източната врата, а тримата изчезнаха в сградата.

Когато се върнаха след петнайсет минути, бяха без панталони.

— Какво правите? — възкликнах аз.

Хванати за ръце, те се приближиха към мен и изпълниха малък танц по долни гащи. Вдигнах очи към купола. Шест крачола се развяваха на ветропоказателя.

Взех да мънкам, че трябва да се прибираме, но те се спогледаха и отвърнаха на предложението с неприлични звуци. Непознатият настоя да отпразнуваме събитието в някой клуб. Време е за два-три тоста в „Бръшляна“, заяви той, тъй като знаеше, че по това време на денонощието панталоните не са задължителни на Проспект авеню. Чарли го подкрепи с радост.

Докато вървяхме на изток към „Бръшляна“, нашият нов познат ни разправяше за собствените си лудории в гимназията: как за празника на свети Валентин сипал червена боя в басейна; как пуснал хлебарки в класната стая, когато имали урок за Кафка; как скандализирал целокупния театрален кръжок, като надул над покрива на театъра гигантски пенис точно преди премиерата на „Тит Андроник“. Впечатляващо, не ще и дума. Той също се оказа новак като нас. Випускник на елитната гимназия „Екзитър“ с гръмкото име Престън Гилмор Ранкин.

— Но можете — добави той, помня го и до ден-днешен — да ми викате Джил.

Естествено, Джил бе напълно различен от нас тримата. Като си спомням сега, мисля, че когато дойде в Принстън, онази престижна гимназия напълно го беше лишила от представа за ролята на богатството и границите, които то издига между хората. Държеше единствено на характера и може би затова още през първия семестър изпита неудържимо влечение към Чарли, а чрез него и към нас с Пол. Чарът му винаги заглаждаше разногласията, а аз неволно изпитвах чувството, че да бъдеш с Джил означава да си в центъра на събитията.

На трапезата и на купони той винаги ни запазваше места и макар Пол и Чарли да решиха почти веднага, че представата им за светски живот не съвпада напълно с неговата, аз открих, че компанията на Джил ми е най-приятна, когато седим около пълна маса или край бара в „Бръшляна“, било то с приятели или сами. Ако Пол се чувстваше най-добре в аудиторията или нейде насаме с книга, а Чарли приемаше линейката като роден дом, то Джил плуваше в свои води когато можеше да подхване хубав разговор, забравяйки всичко друго. Най-хубавите ми спомени от вечерите в Принстън са свързани с него.

През късната пролет на втори курс дойде време да си избираме клубове… и клубовете да избират нас. По това време повечето клубове използваха при подбора нещо като лотария — кандидатите вписваха имената си в открит списък и случайността определяше новите членове. Но на няколко места се запазваше старата система, наричана „юруш“. При нея тълпи от кандидати се втурват към най-престижните клубове, които избират новите си членове не напосоки, а според достойнствата им. А определенията за „достойнства“ далеч не са същите, които можеш да откриеш например в тълковния речник. Аз и Чарли участвахме в лотарията на клуб „Манастира“, където се събираха повечето ни общи приятели. Джил, разбира се, предпочете юруша. А Пол, под влиянието на Ричард Къри — самият той бивш член на „Бръшляна“ — прати цялата си предпазливост по дяволите и последва примера на Джил.