Миг преди никога
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542815891
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди никога». Краткое содержание книги:
— Така беше — отвръща той, — но не насочвай разговора към мен, Камрин. Защо вече не пътуваш за Айдахо?
Въздъхвам. Знам, че ще продължи да ме разпитва, докато не му кажа, и затова преставам да се съпротивлявам.
— Всъщност нямам сестра в Айдахо — признавам. — Просто пътувам. Нищо повече, наистина.
Чувам го да въздиша сърдито до мен.
— Винаги има нещо повече. Избягала ли си?
Накрая го поглеждам.
— Не, не съм избягала, поне не в смисъл като непълнолетна.
— А в какъв смисъл?
Свивам рамене.
— Просто трябваше да се махна от къщи за известно време.
— Значи си избягала от къщи?
Изпускам рязко въздух и поглеждам право в напрегнатите му, зелени очи, които ме пронизват.
— Не съм избягала, просто трябваше да се махна.
— Значи сама си скочила в автобуса, така ли?
— Да — започвам да се дразня от този разпит.
— Трябва да ми кажеш повече — не се отказва той.
— Виж какво, дори нямаш представа колко много съм ти благодарна за това, което направи. Но не мисля, че като си ме спасил, имаш правото да те посвещавам в моите работи.
Изражението на лицето му показва, че се чувства леко обиден.
Веднага съжалявам, но това е истината: не съм длъжна да му казвам каквото и да било.
Той се отказва и гледа пред себе си, подпрял единия си прасец върху коляното на другия си крак.
— Видях това лайно да те наблюдава от момента, в който се качих в автобуса в Канзас — разкрива ми Андрю и моментално привлича вниманието ми. — Ти не го виждаше, но аз го видях и затова започнах да го наблюдавам — той продължава да не ме гледа, но аз пък гледам отстрани право в него, докато ми обяснява. — Видях го да се качва в такси и да заминава преди мен и едва тогава реших, че мога да те оставя тук сама. Но по пътя към болницата изведнъж изпитах лошо предчувствие. Накарах шофьора да ме остави при един ресторант и влязох там да се нахраня. През цялото време не можах да избия това предчувствие от главата си.
— Почакай — прекъсвам го аз, — не си ходил в болницата?
Той ме поглежда.
— Не. Знаех, че ако отида... ако гледам умиращия си баща — той отново извръща очи — няма да мога да обръщам повече внимание на лошото предчувствие.
Разбирам и не казвам нищо повече.
— Затова отидох в къщата на баща ми, взех колата му, поразкарах се насам — натам и когато не можах да издържа повече, се върнах тук. Паркирах на улицата, почаках малко и разбира се, дойде такси и онзи се върна.
— Защо не влезе вътре, а остана да чакаш в колата?
Той наведе замислен глава.
— Просто не исках да те изплаша.
— Как би могло това да ме уплаши? — усещам, че леко се усмихвам.
Андрю гледа право в мен и аз забелязвам как отново се появява онзи закачлив, многозначителен поглед.
Вдига ръце с дланите нагоре.
— Хм, как ти се струва странният мъж, с когото си се запознала в автобуса, да се върне след няколко часа и да седне до теб? — повдига вежди. — Това е почти толкова плашещо, колкото онзи мъж, който ти е предложил 500 долара да му духаш, не мислиш ли?
Избухвам в смях.
— Не, мисля, че изобщо не може да става сравнение.
Опитва се да прикрие усмивката си, но се отказва.
— Какво възнамеряваш да правиш, Камрин? — лицето му отново става сериозно и усмивката му изчезва.
Разтърсвам глава.
— Не знам, предполагам, че ще чакам тук, докато пристигне следващият автобус за Тексас, и след това ще се отправя за там.
— Защо Тексас?
— Защо не?
— Сериозно?
Плесвам се с ръце по бедрата.
— Защото още не искам да се прибирам у дома!
— И защо не искаш още да се прибираш у дома? — пита спокойно той, а после добавя: — Може да се пръснеш от яд, но аз няма да те оставя сама на тази автогара, особено след случилото се.
Скръствам ръце на гърдите и гледам пред себе си.
— Ами тогава предполагам, че ще трябва да стоиш тук дълго, докато се кача на автобуса.
— Не. Това включва да не те оставя да се качиш на друг автобус сама за където и да е. Тексас, шибаното Айдахо. Където и да е. Опасно е, а виждам, че си умно момиче, затова ето какво ще направим.
Премигвам в продължение на няколко секунди, изумена от внезапната му авторитарна арогантност.
Той продължава:
— Ще чакам с теб тук до сутринта. Това ще ти даде достатъчно време да решиш дали ще ми позволиш да платя билета ти за самолет, с който да се върнеш обратно у дома, или ще се обадиш на някого, който да пристигне тук със самолет, за да те отведе. Изборът е твой.
Гледам го така, като че ли е побъркан.
Очите му ми отвръщат:
— Ами да, напълно съм сериозен.