Миг преди никога

От това, което е останало от огледалото, се стичат капки кръв, когато Андрю хваща мъжа за яката на ризата и го смъква от плота. Дръпва назад другата си ръка и забива юмрук в лицето му. Чувам ужасно пращене. И кръвта руква от носа му. Андрю продължава да го засипва с удари, докато човекът не може повече да държи главата си изправена и тя започва да подскача и да се клати като пияна на раменете му. Обаче Андрю не спира до тук, сграбчва с две ръце мъжа за раменете и два пъти здраво блъсва гърба му в покритата с плочки стена.

Онзи изгубва съзнание.

Андрю го пуска и тялото на мъжа рухва на пода. Чувам как главата му се удря в плочите. Андрю продължава да стои надвесен над него. Може би чака да види дали той ще се изправи, но в позата му има нещо смущаващо необуздано, докато се взира побеснял в изпадналия в безсъзнание мъж.

Едва си поемам дъх и успявам да кажа:

— Андрю? Добре ли си?

Той сякаш се опомня и рязко извръща глава към мен.

— Какво?

Разтърсва глава и присвива недоумяващ очи. Приближава се.

— Дали съм добре? Що за въпрос е това? — сграбчва ме за раменете и се взира в мен. — А ти добре ли си?

Опитвам се да погледна встрани, защото не мога да издържа на втрещения му поглед, но главата му следва моята и той ме разтърсва, за да ме накара да го погледна.

— Ами, да... добре съм — казвам накрая. — Благодарение на теб.

Андрю ме придръпва към твърдите си като камък гърди и ме прегръща толкова силно, че направо ще ме умори.

— Трябва да повикаме ченгетата — казва той и се отдръпва.

Кимам, а той ме хваща за ръка и ме повлича навън от тоалетната по слабо осветения коридор.

Докато ченгетата дойдат, мъжът е изчезнал.

С Андрю се съгласяваме, че вероятно се е измъкнал веднага, след като излязохме. Ще трябва да се е изнизал зад гърбовете ни, докато Андрю говореше по телефона. Описахме мъжа на ченгетата и им разказахме какво се беше случило. Ченгетата похвалиха малко разсеяно Андрю, че се е намесил, но той като че ли искаше колкото може по — скоро да приключи разговора с тях.

Новият ми автобус за Тексас беше заминал преди десет минути и аз отново останах закотвена в Уайоминг.

— Мислех, че отиваш в Айдахо? — рече Андрю.

Бях се изпуснала да кажа, че „автобусът за Тексас" току — що замина без мен.

Прехапвам леко долната си устна и кръстосвам крак върху крак. Седим близо до входните стъклени врати на автогарата и наблюдаваме как пътниците влизат и излизат през тях.

— Ами сега пък ще пътувам за Тексас — е единственото, което казвам, макар да разбирам, че съм „хваната" и имам чувството, че много скоро ще трябва да кажа част от истината. — Мислех, че замина с такси? — питам аз, като се опитвам да отклоня темата.