Кръвни братя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–0732–8
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Кръвни братя». Краткое содержание книги:
Тази легенда привлича в Хокинс Холоу журналистката и писателка Куин Блек, която се надява да посвети новата си книга на зловещите събития. Едва февруари е, но Кейлеб Хокинс, потомък на основателите на града, вече е усетил надигащото се зло. Въпреки че не може да забрави началото на преживяния ужас в горите преди двадесет и една години, той съзнава, че досега знаменията за надигащото се зло никога не са били толкова ясни. Кал ще се нуждае от помощта на своите най-добри приятели — Фокс и Гейдж, — а поради необяснима причина, и от помощта на Куин. Тя също вижда злото, което повечето местни хора не могат да видят, и се чувства свързана с града… и с Кал. Когато зимата отмине и настъпи пролет, Кал и Куин ще се освободят от задръжките си и ще се предадат на неустоимото желание. Ще положат крайъгълния камък на група мъже и жени, свързани от съдбата, страстта и борбата срещу онова, което се задава от мрака…
Жената застина, а лицето й стана бледо като восък. Куин скочи на крака и не обръщайки внимание на изненаданото изражение на сервитьорката, прескочи грозната пътека. Сграбчи брюнетката за ръката и я издърпа през вратата на ресторанта.
— Вие също го видяхте — прошепна Куин. — Видяхте онова същество. Да се махаме оттук.
— Какво? Какво? — Брюнетката тревожно поглеждаше назад през рамо, докато бързаха към входната врата. — Значи и вие сте го видели?
— Слузесто, с червени очи и зловещ поглед. Господи, господи! — Куин вдъхна глътка от режещия февруарски въздух на площадката пред хотела. — Другите не го видяха, само вие. И аз. Защо? Проклета да съм, ако зная, но се сещам кой може да знае. Онази кола там е моята. Да вървим. Хайде.
Брюнетката остана безмълвна, докато се качиха в колата и Куин потегли с изскърцване на гумите.
— Коя сте вие, по дяволите?
— Куин. Куин Блек. Писателка съм, пиша основно за паранормалното. От което в този град има в изобилие. А вие?
— Лейла Дарнел. Какъв е този град?
— Точно това се опитвам да разбера. Не зная дали се радвам, че се запознах с теб, Лейла, имайки предвид обстоятелствата.
— Аз също. Къде отиваме?
— При източника… един от източниците. — Куин хвърли поглед към жената до себе си и забеляза, че все още е бледа и трепери. Кой би могъл да я упрекне? — Какво правиш в Хокинс Холоу?
— Не зная, по дяволите, но няма да се застоя дълго.
— Обяснимо. Впрочем… имаш хубава чанта.
Лейла леко се усмихна.
— Благодаря.
— Почти стигнахме. Добре, не знаеш защо си тук, а откъде дойде?
— От Ню Йорк.
— Знаех си, тази изтънченост… Харесва ли ти там?
— Да. — Лейла прокара пръсти през косите си, обръщайки се да погледне назад. — През повечето време. Управител съм на бутик в Сохо. Бях. Или все още съм. И това вече не зная със сигурност.
„Почти стигнахме, отново си каза Куин. Да запазим спокойствие.“
— Сигурно получаваш страхотни отстъпки.
— Да, едно от предимствата. Виждала ли си нещо подобно преди? Като онова същество?
— Да. А ти?
— Не и когато съм будна. Не съм луда — заяви Лейла. — Или съм, и ти също.
— Не сме луди. Всички луди казват така, но ще трябва да приемеш думите ми на доверие.
Куин сви по алеята на Кал и насочи колата по малкия мост към къщата. Слава богу, прозорците светеха.
— Чия е тази къща? — Лейла се вкопчи в ръба на седалката си. — Кой живее тук?
— Кейлъб Хокинс. Потомък на основателите на града. Свестен е. Знае за онова, което видяхме.
— Откъде?
— Дълга история, с много празноти. Сега навярно се питаш: „Какво правя в тази кола, с напълно непозната жена, която ме кара да вляза в тази къща, на това затънтено място?“.
Лейла здраво сграбчи тънката дръжка на чантата си, сякаш можеше да я използва като оръжие.
— Мина ми през ум тази мисъл.
— Твоят инстинкт те доведе в колата с мен, Лейла. Не е зле да се вслушаш в него и при следващата крачка. Освен това е студено. Не взехме палтата си.
— Добре. Да, добре. — Затаила дъх, Лейла отвори вратата и тръгна с Куин към къщата. — Хубаво място. Ако си падаш по самотни къщи в гората.
— Културен шок за една нюйоркчанка.
— Отраснала съм в Алтуна, Пенсилвания.
— Наистина ли? Аз съм от Филаделфия. Почти сме съседки. — Куин припряно почука на вратата, а после просто я отвори и извика: — Кал!
Бе стигнала почти до средата на хола, когато той дотича.
— Куин? Какво те води насам? — Той забеляза Лейла. — Здравейте. Какво има?
— Кой е тук? — попита Куин. — Видях още една кола на алеята.
— Фокс. Какво става?
— Неизменният въпрос. — Гостенката присви ноздри. — На пържено пиле ли мирише? Кал… това е Лейла Дарнел. Лейла, запознай се с Кал Хокинс. Не сме вечеряли. — После мина покрай него и продължи към кухнята.
— Извинявайте, че ви се натрапвам — промълви Лейла. Мъжът нямаше вид на сериен убиец. Но все пак знае ли се? — Нямам представа нито какво става, нито защо съм тук. През последните няколко дни съм адски объркана.
— Спокойно. Е, заповядайте.
Куин вече бе грабнала пилешко бутче и отпиваше от бирата на Кал.
— Лейла Дарнел, Фокс О’Дел. Всъщност не ми се пие бира — каза тя на Кал. — Тъкмо щях да си поръчам вино, когато с Лейла бяхме прекъснати по ужасен начин. Да ти се намира някакво?