Кръвни братя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–0732–8
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Кръвни братя». Краткое содержание книги:
Тази легенда привлича в Хокинс Холоу журналистката и писателка Куин Блек, която се надява да посвети новата си книга на зловещите събития. Едва февруари е, но Кейлеб Хокинс, потомък на основателите на града, вече е усетил надигащото се зло. Въпреки че не може да забрави началото на преживяния ужас в горите преди двадесет и една години, той съзнава, че досега знаменията за надигащото се зло никога не са били толкова ясни. Кал ще се нуждае от помощта на своите най-добри приятели — Фокс и Гейдж, — а поради необяснима причина, и от помощта на Куин. Тя също вижда злото, което повечето местни хора не могат да видят, и се чувства свързана с града… и с Кал. Когато зимата отмине и настъпи пролет, Кал и Куин ще се освободят от задръжките си и ще се предадат на неустоимото желание. Ще положат крайъгълния камък на група мъже и жени, свързани от съдбата, страстта и борбата срещу онова, което се задава от мрака…
— Ще ти кажа, докато вечеряме.
Твърде силно повлиян от лекциите на майка си, за да ползва картонени чинийки, най-добрия приятел на неженения мъж, Кал извади две порцеланови в бледосиньо. Седнаха пред пърженото пиле с картофи, а Лъмп, чиято единствена слабост бе похапването, успяваше да изпроси по някое картофче, опирайки глава до коляното на Кал или Фокс.
Кал разказа на приятеля си всичко — от огнената стена и съня на Куин до днешния й разговор с неговата прабаба.
— Твърде много появи на гадното копеле за февруари. — Фокс се замисли. — Това не се е случвало досега. Сънува ли нещо снощи?
— Да.
— И аз. Сънят ми беше повторение на първия път, първото лято. Но сега не стигнахме до училището навреме и вътре не беше само госпожица Листър. Всички бяха там. — Потърка лице, преди да отпие дълга глътка бира. — Всички от града, моето семейство, твоето — всички. Като затворени в капан, удряха по прозорците, пищяха, лицата им бяха залепени на стъклата, докато сградата гореше. — Фокс даде на Лъмп още едно картофче и очите му станаха тъмни и влажни като на кучето. — Не беше действително, слава богу, но сякаш беше. Знаеш за какво говоря.
— Да — въздъхна Кал. — Да, знам. Моят сън беше от същото лято и всички карахме колелата си през града, като тогава. Къщите бяха изпепелени, със счупени прозорци, колите — смачкани и димящи. Навсякъде имаше трупове.
— Не беше истинско — повтори Фокс. — Вече не сме на десет и няма да допуснем да се случи.
— Напоследък се питам докога ще издържим. Докога ще успяваме да го спрем? Този път, следващия… Още три? Колко пъти още ще гледаме как хора, които познаваме и виждаме почти всеки ден, се преобразяват? Полудяват, стават зли. Нараняват се едни други, посягат на живота си…
— Докогато е нужно.
Кал побутна чинията си встрани.
— Този отговор не ми харесва.
— Засега няма друг.
— Сякаш е някакъв вирус, инфекция, която се предава от човек на човек. Къде е проклетото лекарство?
— Не всички се заразяват — напомни му Фокс. — Сигурно има причина.
— Досега не сме я открили.
— Не сме, така че може да си прав. Може би наистина ни е нужен свеж поглед, на аутсайдер, обективност, на която ние просто не сме способни. Все още ли възнамеряваш утре да заведеш Куин до камъка?
— И да не я заведа, ще отиде. По-добре е да съм с нея.
— Искаш ли и аз да дойда? Мога да отменя някои ангажименти.
— Ще се справя сам.
Трябваше да се справи.
Куин разгледа менюто в полупразния ресторант на хотела. Беше й хрумнало да си вземе нещо готово и да хапне и стаята си, докато работи на лаптопа, но знаеше, че твърде лесно ще й стане навик. Пък и за да пише, трябваше да опознае града, което бе невъзможно, ако се затваряше в уютната си стая да яде студени полуфабрикати.
Искаше чаша вино, охладено и леко хапливо. Избата на хотела се оказа по-скъпа, отколкото бе предполагала, но не й трябваше цяла бутилка. Намръщи се, четейки списъка с наливните вина. И тъкмо тогава влезе госпожица Разкошна червена чанта.
Беше се преоблякла с черен панталон, забеляза Куин, и кашмирен пуловер на два ефирни пласта, бледосиньо върху тъмносиньо. Имаше страхотна коса, съвсем права, с филирани краища, стигаща малко под брадичката. Куин знаеше, че самата тя би изглеждала проскубана с тази прическа, а на брюнетката стоеше свежо и стилно.
Куин се подвоуми дали да й махне с ръка и да я заговори. Можеше да я покани на масата си. В края на краищата, кой обичаше да вечеря сам? После щеше да я поразпита за някои важни неща. Например откъде се е сдобила с прекрасната чанта.
Докато зареждаше усмивката си, Куин отново го видя.
То се плъзна по лъскавия дъбов паркет и остави ужасяваща кървава диря след себе си. Отначало приличаше на змия, после — на плужек, и накрая тя престана да мисли какво е, когато запълзя нагоре по краката на маса, на която привлекателна млада двойка пиеше коктейли на свещи.
Тялото му, дебело колкото автомобилна гума и черно на червени петна, се уви около масата и остави грозни следи по снежнобялата покривка, докато двамата влюбени се смееха и флиртуваха.
Сервитьорката пъргаво крачеше между масите и премина през червената слуз на пода, за да сервира ордьоври на двойката.
Куин би се заклела, че чу масата да проскърцва под тежестта му.
А очите му, когато срещнаха погледа й, бяха искрящо червените очи на момчето и в тях проблясваше насмешка. После слузестото създание се спусна надолу по покривката и запълзя към брюнетката.