Версия Пеликан

Калахан отпи бавно глътка уиски и поклати глава. Верхик свали сакото си и разхлаби връзката.

— Хайде да си говорим за жени.

— Не искам.

— На колко е години?

— На двайсет и четири, но е много зряла.

— Можеш да й бъдеш баща.

— Може и да съм й, кой знае?

— Откъде е?

— От Денвър. Казах ти вече.

— Обожавам момичетата от Средния запад. Толкова са независими и непретенциозни, ходят само с джинси и имат дълги крака. Ще взема да се оженя за някое от тях. Има ли пари?

— Не. Бащата е загинал при самолетна катастрофа преди четири години и майката е получила добро обезщетение.

— Значи има пари.

— Не е зле.

— Има си хас. Носиш ли нейна снимка?

— Не. Да не ми е внучка или пък любимото пуделче?

— Защо не взе една да я видя?

— Ще я накарам да ти прати. Какво толкова забавно виждаш?

— Ами не мога да повярвам. Неотразимият Томас Калахан, дето сменя мацките като носни кърпички, е хлътнал до уши.

— Не съм.

— Хайде, хайде, направо си е рекорд. Колко месеца изкара вече, девет или десет? Почти цяла година го раздаваш стабилно, не е ли така?

— Осем месеца и три седмици, ама не казвай на никого, Гавин. Не ми е лесно.

— Тайната ти е в сигурни ръце. Само ми разкажи всичко, от игла до конец. Колко е висока?

— Един и седемдесет, петдесет и пет килограма, дълги крака, тесни джинси, независима, непретенциозна, типично момиче от Средния запад.

— Трябва и аз да си намеря едно такова. Ще се жениш ли за нея?

— Разбира се, че не! Пий си пиенето.

— И сега какво, само с една жена ли спиш?

— А ти не си ли същият?

— Не, по дяволите. Никога не съм си падал по моногамията. Ама сега не говорим за мен, Томас, а за нашия Питър Пан, неотразимия Калахан, мъжа, който забожда всяка най-страхотна мацка на месеца. Кажи ми, Томас, не лъжи най-добрия си приятел, само ме погледни в очите и ми кажи, че си потънал в лоното на моногамията.

Верхик се надвеси през половината маса и се ухили глупашки.

— Не викай толкова — огледа се Калахан.

— Отговори ми.

— Кажи другите имена от списъка и ще ти отговоря.

— Хитър ход — дръпна се назад Верхик. — Струва ми се, че отговорът е да. И ми се струва също, че си се влюбил в това момиче, но си прекалено страхлив да си го признаеш. Мисля си, че те е вързала, приятелче.

— Хубаво де, вързала ме е. По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, много по-добре. Кога ще ме запознаеш?

— А ти кога ще ме запознаеш с жена си?

— Нещо си се объркал, Томас. Съществува основна разлика. Ти не искаш да се запознаеш с жена ми, а аз искам да се запозная с Дарби. Разбираш ли? Уверявам те, двете неща са съвсем различни.

Калахан се усмихна и отпи от чашата си. Верхик се отпусна назад, кръстоса крака на пътеката и надигна зелената бутилка.