Версия Пеликан
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-824-011-5
- Переводчик: Кристин Василева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Версия Пеликан». Краткое содержание книги:
— Не може, поне не и с правни разсъждения и анализи. Няма модел, няма обща нишка в тези убийства. Едва не изгорих компютрите в Правния факултет.
— Видя ли! Казах ти аз! Забравяш, миличка, че съм гений в областта на конституционното право и моментално ти заявих, че единственото, което свързва Розенбърг и Дженсън, са черните тоги и заплахите, които получаваха. Нацистите или арийците, или ония от клана или мафията, или някои други са ги убили, защото Розенбърг бе Розенбърг, а Дженсън беше най-лесната мишена и освен това караше всички да се чувстват неудобно.
— Добре, защо тогава не се обадиш на ФБР и не споделиш прозренията си с тях? Сигурна съм, че чакат на телефона.
— Не се сърди. Извинявай. Моля те, прости ми.
— Ти си магаре, Томас.
— Да, ама ти пак ме обичаш, нали?
— Не съм сигурна.
— Няма ли все пак да си легнем? Ти обеща.
— Ще видим.
Калахан остави чашата на масата и се впусна в атака.
— Слушай, миличка, ще прочета версията ти, наистина. А после ще си поговорим за нея, наистина. Но в момента просто не мога да разсъждавам съвсем ясно и няма да мога, докато не хванеш слабата ми и трепереща ръка и не ме отведеш в леглото си.
— Забрави за малката ми папчица.
— По дяволите, Дарби, моля те. Моля те.
Тя обхвана с ръце шията му и го притегли към себе си. Целувката им беше дълга и страстна, почти болезнена.
11
Полицаят натисна бутона на звънеца до името на Грей Грантам и задържа палеца си двайсет секунди. После малка пауза. И още двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Цялата работа му се стори доста забавна, защото Грантам беше нощна птица и едва ли бе спал повече от три-четири часа. И сега някой да вземе да звъни непрекъснато, та чак коридорът да кънти, какъв ужас! Той натисна звънеца отново и погледна патрулната си кола, спряна на забранено място на тротоара под уличната лампа. Вече се съмваше. Беше неделя и по улицата нямаше никой. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди.
Домофонът изпука.
— Кой е?
— Полиция! — отвърна ченгето.
Той беше негър и нарочно натърти на втората сричка. Доставяше му удоволствие.
— Какво искате? — запита сърдито Грантам.
— Може пък да имам заповед за обиск. — Полицаят явно се забавляваше.
Гласът на Грантам омекна и прозвуча едва ли не обидено.
— Ти ли си, Клийв?
— Аз съм.
— Колко е часът, Клийв?
— Наближава пет и половина.
— Трябва да е нещо важно.
— Не знам. Старшия не ми каза, знаеш. Само ми нареди да те събудя, че искал нещо да си говорите.
— Защо винаги иска да говори, преди да се е показало слънцето?
— Не задавай тъпи въпроси, Грантам.
Последва кратка пауза.
— Да, прав си. Предполагам, че иска да си поговорим веднага.
— Не. Имаш трийсет минути. Каза да бъдеш там в шест.
— Къде там?
— На Четиринайсета улица близо до игрището „Тринидад“ има малко кафене. Тъмно и безопасно и Старшия го харесва.
— Откъде ги изкопава тия места?
— Знаеш ли, за един репортер задаваш възможно най-тъпите въпроси. Казва се „При Гленда“ и ти предлагам да тръгваш, инак ще закъснееш.
— Ти ще бъдеш ли там?
— Ще намина да съм сигурен, че си добре.
— Стори ми се, че каза колко било безопасно.
— Безопасно, за тая част на града. Ще можеш ли да го намериш?
— Да. Тръгвам веднага.
— Приятен ден, Грантам.
Старшия беше доста възрастен и много черен, а бялата му лъскава коса стърчеше във всички посоки. Слагаше дебелите тъмни очила щом се събудеше, и мнозина от работещите с него в Западното крило на Белия дом мислеха, че е полусляп. Накланяше главата си на една страна и се усмихваше като Рей Чарлс. Понякога, докато изпразваше кошчетата с боклук и бършеше прах, се блъскаше в рамките на вратите или в бюрата. Вървеше бавно и внимателно, сякаш си броеше стъпките. Работеше си кротичко, вечно с усмивка на уста, и намираше блага дума за всеки, който се отнасяше добре с него. В общи линии не му обръщаха внимание — просто още един добродушен, стар, почти недъгав негър портиер.
Старшия виждаше всичко през стените. Неговата територия беше Западното крило, което чистеше вече трийсет години. Чистеше и слушаше. Чистеше и виждаше. Той почистваше след някои ужасно важни хора, които често бяха прекалено заети, за да внимават какво приказват, особено в присъствието на бедничкия стар негър. Знаеше кои врати са отворени и кои стени тънки, и от кои вентилационни шахти се чува най-добре. Можеше да изчезва в миг и да се появява някъде в сянка, където ужасно важните хора не го забелязваха.