Сънища за богове и чудовища

И сега Акива търсеше с очи стомана, оглеждайки събраните воини, а ето какво видя:

Ръцете на неговите братя и сестри висяха непохватно, защото им беше отказано обичайното място върху ефесите на мечовете. Обикновено там всеки мечоносец държи ръцете си, но за да потвърдят своето обещание, извънбрачните - всичките двеста деветдесет и шест - се въздържаха да посягат към оръжието, макар Стойките им да изглеждаха заплашително. Едни бяха затъкнали палци в коланите, други стояха със сключени на гърба ръце или ги бяха скръстили на гърдите. Все напрегнати, неестествени пози.

Моментът беше настъпил и беше тежък. Войската от ревенанти едва се сдържаше да не връхлети - гледката насреща беше позната, но досега можеха да я понесат само ако я приветстват със смразяващи ревове и стомана. Непогрешима стомана. Това, че сега не нападаха, приличаше на истинска лудост.

Въпреки това никой не нападна.

В този момент Акива се гордееше неистово с всички тях. Чувстваше се като великан, наелектризиран от тази гордост, и му се щеше да ги прегърне един по един. Сега обаче нямаше време за това. После ще го направи, когато всичко завърши благополучно. Както и ще стане. Както трябваше да стане. Елион стоеше начело на извънбрачните, затова Акива и Лираз тръгнаха към него.

След входа с форма на полумесец идваше „преддверието“ на Киринските пещери, което се оказа поредица от свързани една с друга по-малки скални зали, спускащи се стъпаловидно към сърцето на планината. Стените между тях, изглежда, отдавна бяха премахнати, за да се получи едно общо пространство, но и досега личеше къде е свършвала едната пещера и е започвала другата, а от тавана висяха остри като кучешки зъби сталактити - още едно укритие за стрелците; това си беше същинска крепост, макар и не успяла да опази кирините. Подът представляваше неравна скала, в чиито вдлъбнатини от замръзналата дъждовна вода и натрупания сняг се беше образувал лед. Макар небето да беше ясно този ден, ледът по пода още си стоеше, а дъхът на воините ставаше на скреж при досега с въздуха.

Серафимите стояха смълчани, неподвижни. Усилващият се шум, който вече отекваше като ехо, не идваше от тях. Акива се обърна на пети и заедно с останалите впи поглед в преминаващата през входа армия на химерите.

Първо влезе една подобна на котка химера, дребна и грациозна, придружавана от два грифона. Приземяването и на тримата беше леко и грациозно, макар да бяха натоварени с багаж, включително кадилници. Единият от грифоните беше възседнат от Тен, вълчицата лейтенант на Тиаго, която скочи на земята, закрачи наперено към ангелите, огледа ги дръзко и зае позиция право срещу тях. Останалите я последваха, загатвайки с подредбата си военен строй. Една армия се изправяше пред друга. Това изопна нервите на Акива; твърде много приличаше на строяването на две военни формации преди битка, но в същото време не можеше да очаква химерите да оголят гърбовете си пред заклетите врагове.