Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Аз не се подигравам! — протестирах.
И отново той ме вдигна и придърпа към себе си.
И аз се борих с него по-упорито, отколкото, с когото и с каквото и да било през живота си, дори и с вълците. Удрях го, ритах го, скубех го за косата. Но все едно се биех с оживял водоливник от катедралата — такава мощ имаше той.
Той само се усмихваше.
После лицето му загуби всякаква изразителност. То сякаш се издължи много. Страните бяха хлътнали, очите — широко отворени, почти удивени, и той отвори уста. Долната устна се сви. Видях зъбите.
— Проклет да си, проклет да си, проклет да си! — виех и ревях аз. Той се приближи и зъбите му се забиха в плътта ми.
Не и този път, беснеех аз, не и този път. Няма да го храня. Ще се съпротивявам. Този път ще се боря за живота си.
Но това отново се случваше.
Сладостта и мекотата, и светът, отишъл далече-далече, и дори той в грозотата си, всичко това по странен начин не ме засягаше, като насекомо, прилепено до стъкло, което не предизвиква у нас погнуса, защото не може да ни докосне, и екотът на гонга, и изтънчената наслада, и после аз напълно се изгубих. Бях безтелесен и насладата бе безтелесна. Аз не бях нищо друго, освен наслада. И се приплъзнах в мрежа от лъчисти мечти.
Видях катакомба, смрадлива катакомба. И бяло създание, вампир, което се пробуждаше в плитък гроб. В тежки вериги бе окован вампирът, а над него се бе привело чудовището, което ме бе отвлякло, и аз научих, че името му е Магнус и че в този сън той все още е смъртен, велик и могъщ алхимик. И той бе изкопал и оковал заспалия вампир точно преди да настъпи решителния час на смрачаването.
И сега, докато навън светлината в небесата помръкваше, Магнус изсмукваше от безпомощния безсмъртен пленник вълшебната и прокълната кръв, която щеше да го превърне в един от живите мъртъвци. Коварство бе това, той бе крадец на безсмъртие. Черен Прометей, който краде сияен огън. Смях в тъмнината. Смях кънтеше в катакомбата. Ехтеше от век на век. И гробната смрад. И екстазът, безмерен и бездънен, и неустоим, и после идваше краят.
Плачех. Легнах върху сламата и се примолих:
— Моля те, не го спирай…
Магнус вече не ме държеше и отново дишах сам, и сънищата се бяха разсеяли. Пропадах все по-надолу и по-надолу, а нощта, пълна със звезди, се издигаше все по-нагоре, скъпоценни камъни, пришити върху тъмнолилав воал.
— Колко хитро. А аз си мислех, че небето е… истинско.
Студеният зимен въздух полъхваше съвсем леко в тази стая. Усетих, че по лицето ми текат сълзи. Гореше ме жажда!
Далече, далече от мен Магнус стоеше и ме гледаше отгоре, ръцете му бяха увиснали ниско покрай тънките крака.
Опитах се да помръдна. Копнеех. Жажда изгаряше цялото ми тяло.
— Ти умираш, Вълкоубиецо — рече той. — Светлината помръква в сините ти очи, сякаш всички летни дни са си отишли…
— Не, моля ви… — жаждата бе нетърпима. Устата ми зееше отворена, гърбът ми се извиваше в дъга. И ето го най-сетне и последният ужас, смъртта, просто така.
— Поискай си го, дете — каза той. Лицето му вече не беше ухилена маска, а напълно преобразено от състрадание. Изглеждаше почти като човек, почти естествено остарял. — Поискай, и ще ти се даде — рече той.
Видях водите, бушуващи в планинските потоци на моето детство.
— Помогнете ми. Моля ви.
— Ще ти дам водата на всички води — пошушна той в ухото ми и ми се стори, че той изобщо не е бледен. Той беше просто старец, седнал до мен. Лицето му беше човешко, и почти тъжно.
Но докато гледах как се усмихва и побелелите му вежди се издигат в почуда, аз разбрах, че това не е истина. Той не беше човек. Той си беше същото онова древно чудовище, но сега се бе изпълнило с моята кръв!
— Виното на всички вина — въздъхна той. — Това е моето Тяло, това е моята Кръв.
И тогава ръцете му ме обгърнаха. Притеглиха ме до него, и усетих силната топлина, която се излъчваше от него, и той като че не бе изпълнен с кръв, а с обич към мен.
— Поискай го, Вълкоубиецо, и ще живееш вечно! — рече той, но гласът му прозвуча уморено и бездушно, а в погледа му имаше нещо далечно и трагично.
Усетих как главата ми се извръща настрани, тялото ми беше тежко и влажно и не можех да го овладея. Няма да поискам, ще умра, без да поискам. И после огромното отчаяние, от което толкова се страхувах, се простря пред мен, празнотата, която бе смъртта, и въпреки това аз казах „Не!“ Обзет от чист ужас, казах не. Няма да се преклоня пред тях, пред хаоса и пред ужаса. Казах не.