Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Устните ми помръднаха, но от тях не се отрони и звук — ала това всъщност нямаше значение. Всичко онова, което някога съм искал да кажа, ми беше ясно и само това имаше значение, не дали ще бъде изказано. И имаше толкова много време, толкова много блажено време, в което да кажа всичко и да извърша всичко. Нищо не ме припираше.
Опиянение. Произнесох думата и тя ми се стори ясна, тази единствена дума, въпреки, че не можех да говоря, дори не можех да помръдна устни. И осъзнах, че вече не дишам. И все пак дишах чрез нещо. То дишаше вместо мен и вдишванията бяха в ритъма на гонга, и това нямаше нищо общо с тялото ми, и аз бях във възторг от него — от ритъма, от това как тътнеше ли тътнеше, и вече нямаше нужда да дишам, да говоря, да знам каквото и да било.
Майка ми ми се усмихваше. И аз й казах „Обичам те…“ и тя отвърна: „Да, винаги си обичал, винаги…“ И ето, седях в манастирската библиотека и бях дванайсетгодишен, и монахът ми каза „Велик учен“, и аз отворих всички книги и можех да чета на всякакви езици — латински, гръцки, френски. Осветените букви бяха неописуемо прекрасни и аз се обърнах, и там беше публиката от театър „Рено“, и видях, че всички са се изправили на крака, и една жена свали изрисуваното си ветрило, с което прикриваше лицето си, и това бе Мария Антоанета. Тя произнесе „Вълкоубиецо“ и Никола тичаше към мен, плачеше и ме молеше да се върна. Лицето му бе разкривено от болка. Косата му се вееше, очите му бяха кръвясали. Опита се да ме хване. „Ники, махни се от мен!“ — извиках и осъзнах в агония, да, това бе агония, че ударите на гонга утихват.
Крещях, умолявах. Не спирайте, моля ви, моля ви, не искам да… Не искам… Моля ви!
— Лелио Вълкоубиеца — произнесе създанието и то ме прегръщаше, а аз плачех, защото магията си отиваше.
— Недейте, недейте!
Натежах, тялото ми се върна при мен с мъченията, болките и собствените ми задавени викове и ме повдигнаха, и ме изхвърлиха нагоре, и паднах върху рамото на съществото, и усетих как ръката му обгръща коленете ми.
Искаше ми се да кажа „Боже, закриляй ме!“ копнеех да го кажа с всяка частица от тялото си, но не можех да го произнеса, и ето я пак уличката под мен, онази пропаст, висока стотици стъпки, и цял Париж се килна под ужасен ъгъл, и пак снегът, и бръснещият вятър.
2
Бях буден, и много жаден.
Искаше ми се много, много ледено бяло вино, каквото е, когато го наточиш от избата през есента. Искаше ми се да хапна нещо свежо и сладко, като зряла ябълка.
Мина ми през ум, че съм си загубил разсъдъка, въпреки, че не бих могъл да обясня защо.
Отворих очи и разбрах, че е привечер. Светлината би могла и да е утринна, но бе минало твърде много време. Свечеряваше се.
И през широкия прозорец с дебели решетки в каменната стена видях хълмове и гори, покрити с пелена от сняг, и обширно сборище от мънички покриви и кули — значи градът беше много далече. Не бях го виждал такъв от деня, в който пристигнах с пощенската карета. Затворих очи и видението така и не изчезна, сякаш изобщо не ги бях отварял.
Но не беше видение. Градът беше там. И в стаята беше топло, въпреки прозореца. В стаята е горяла камина. Долавях мириса, но огънят бе угаснал.
Опитах се да разсъждавам. Но не можех да прогоня мисълта за студеното бяло вино и ябълки в кошница. Виждах ябълките. Стори ми се, че скачам от короната на дървото и усещам навсякъде около мен уханието на току-що окосена трева.
Ослепително слънце огряваше зелените поля. Лъчите му блестяха по кестенявата коса на Никола и по плътния лак на цигулката. Музиката летеше нагоре към меките, кълбящи се облаци. А на фона на небето виждах назъбените стени на бащината ми къща.
Назъбени стени.
Отново отворих очи.
И разбрах, че лежа във висока кула на няколко мили от Париж.
А точно пред мен, на грубо скована дървена масичка, стоеше бутилка студено вино, точно както го бях сънувал.
Дълго време я гледах, гледах покрилите я заскрежени капчици, и не можех да повярвам, че е възможно да посегна към нея и да пия.
Никога не бях познал такава жажда, каквато ме измъчваше сега. Цялото ми тяло изгаряше от жажда. И бях толкова слаб. И започваше да ми става малко студено.
Когато се размърдах, и стаята се размърда. Небето сияеше в прозореца.
И когато най-сетне посегнах към бутилката, извадих тапата и усетих тръпчивия, великолепен аромат, започнах да пия и пиех безспир, не ме беше грижа какво ще се случи с мен, нито къде се намирам, нито защо са оставили бутилката там.