Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Главата ми се люшна напред. Бутилката бе почти празна, а далечният град се стапяше в черното небе и оставяше подире си малко море от светлини.
Вдигнах ръце към главата си.
Леглото, на което бях спал, беше просто каменно ложе, постлано със слама, и бавно започвах да осъзнавам, че може би съм в някакъв затвор.
Но виното… То бе твърде хубаво за затвор. Кой би дал на затворник такова вино, освен, разбира се, ако затворника не го чакаше екзекуция?
И друг аромат ме лъхна, разкошен и съкрушителен, и толкова вкусен, че ме накара да застена. Огледах се или по-точно би било да кажа — опитах се да се огледам, защото бях толкова слаб, че не можех да се помръдна. Ала източникът на този аромат беше до мен — той идваше от голяма купа говежди бульон. Бульонът беше гъст, с парченца месо, и виждах как от него се вдига пара. Беше още горещ.
Незабавно награбих купата с две ръце и го изпих също толкова безразсъдно и алчно, както бях изпил виното.
Беше толкова засищащ — такава храна никога не бях вкусвал, тази гъста, вряла същина на месото, и когато купата се изпразни, аз рухнах като болен върху сламата.
Стори ми се, че в мрака до мен нещо се раздвижи. Но не бях сигурен. Чух звънтенето на стъкло.
— Още вино — изрече един глас до мен, и аз го разпознах.
Постепенно започнах да си спомням всичко. Припомних си стените, малкия квадратен покрив, онова усмихнато бяло лице.
За миг си помислих, не, това е невъзможно, сигурно съм сънувал кошмар. Но просто не беше така. Беше се случило и внезапно си спомних опиянението и звука на гонга, и започна да ми се замайва главата, сякаш отново щях да припадна.
Спрях го. Нямаше да го позволя. И пълзящ страх ме скова, не смеех да помръдна.
— Още вино — повтори гласът.
Извърнах леко глава и видях нова бутилка, запушена с тапа, но готова за мен, ясно очертана на фона на сиянието от прозореца.
Отново усетих жаждата, и този път — изострена от соления бульон. Избърсах уста, а после посегнах към бутилката и отново пих.
Отпуснах се върху каменната стена и се помъчих да различа нещо в мрака, поуплашен от онова, което знаех, че ще видя.
Разбира се, вече бях много пиян.
Видях прозореца, града. Видях масичката. И когато погледът ми бавно обиколи сумрачните ъгли на стаята, видях там и него.
Той вече не беше с черната си пелерина с качулка и нито седеше, нито стоеше като човек.
По-скоро се бе облегнал да си почине, както изглеждаше, върху тежкия каменен перваз на прозореца, едното коляно — леко сгънато към него, а другият му дълъг, източен крак — изтегнат на другата страна. Ръцете му висяха покрай тялото му.
И цялостното впечатление, което внушаваше, беше за нещо отпуснато и безжизнено, ала лицето му беше също толкова живо, както и предната нощ. Огромни черни очи сякаш изпъваха плътта! В дълбоки гънки, носът беше дълъг и тънък, а устата — извита в шутовска усмивка. Ето ги и острите кучешки зъби, едва докосващи безцветната устна, и косата — лъскава и черна, прошарена със сребро, тя растеше високо над бялото чело и се спускаше по раменете и ръцете му.
Струваше ми се, че се смее.
Аз вече бях минал границите на ужаса. Дори не можех да изпищя.
Бях изпуснал виното. Стъклената бутилка се търкаляше по пода. И когато се опитах да помръдна напред, да овладея сетивата си и да стегна пияното си, отпуснато тяло, тънките му източени крайници изведнъж оживяха.
Той пристъпи към мен.
Не извиках. Заръмжах тихо от ярост и ужас и се надигнах с мъка от леглото, препънах се в масичката и хукнах да бягам колкото ми държат краката.
Но той ме улови с дългите си бели пръсти, тъй силни и студени, както бяха и предната нощ.
— Пусни ме, проклет да си, проклет да си, проклет да си! — ломотех аз. Разумът ми подсказваше да се моля, и аз се опитах. — Аз само ще си отида, моля ви! Пуснете ме оттук! Длъжен сте! Пуснете ме!
Мършавото му лице се сниши над мен, извитите нагоре ъгълчета на устата му се забиваха в белите страни, и той се разсмя — тих, невъздържан смях, който сякаш нямаше край. Загърчих се, опитвах се да го избутам, ала напразно, отново го умолявах, ломотех глупости и извинения, а после нададох вик:
— Бог да ми е на помощ!
Той стовари едната от чудовищните си длани върху устата ми.