Приятна вечер

Изчака я с лице, потънало в пот, след това когато риданията заглъхнаха, се доближи до вратата и надникна в спалнята.

Анита стоеше на колене, главата и бе сведена в молитва — благодареше на бога за чудото и Мануел се извърна встрани с гримаса.

Десет минути по-късно, когато излезе от спалнята, Анита изглеждаше съвсем различно. Беше измила лицето си, беше се сресала и изражението й подсказваше на Мануел, че сега тя бе жената, която им бе нужна, за да ги пусне в апартамента.

— Бог чу молитвите ми — и с две ръце сграбчи дясната ръка на Мануел. — Непрекъснато се молих. Бог е чул молитвите ми! Сега трябва да върнем Педро у дома! И ти казваш, че той ще може да пътува след два дни, така ли?

— Да, но през тези два дни трябва да уредим доста неща — напомни й Мануел. — Първо бомбите. — Той се приближи до масата, отвори торбата и извади от нея черна кутийка с формата и размера на пакет цигари. — Това е малката бомба. Трябва да я скриеш във фоайето на хотела. — После извади от торбата още една черна кутия, четири пъти по-голяма от първата, опакована в целофан. Внимателно я остави на масата. — Това е голямата бомба, която ще разруши кухните. Надявам се да не се наложи да я използваме. — Сетне извади още една малка кутийка. — Това е детонаторът. Виждаш ли тези две копчета? Натискам горното копче и малката бомба експлодира. Натискам второто копче и избухва голямата бомба. Той ще бъде у мен. Бомбите ще останат при теб.

Анита направи крачка напред, без да откъсва поглед от двете кутии на масата. Мануел я наблюдаваше внимателно. Суровото й, решително изражение му вдъхна увереност.

— Ще скрия бомбите — каза тя. — Можеш да разчиташ на мен.

— Добре — отвърна Мануел. — Утре ще дойдем с Фуентес около полунощ. Тогава тримата ще идем в хотела. Нали все още си сигурна, че можеш да ни преведеш до президентския апартамент на последния етаж?

— Сигурна съм — натърти Анита.

— Тогава утре вечер, тук, в полунощ — Мануел тръгна към вратата.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Имам ти пълно доверие. Ти си добър човек. На Фуентес му нямам вяра, но на теб… — тя го погледна право в очите. — Нашите хора казват, че ти си човек, който държи на думата си. Правя всичко това само заради Педро.

Мануел излезе в коридора.

— Всичко ще бъде наред — увери я той и в този момент усети, че се мрази, но вече го занимаваше единствено мисълта как четирите милиона долара ще променят бъдещето му. — Утре вечер — и тръгна по коридора, после по стълбите, а Анита продължи да гледа след него.

Тя затвори вратата и я заключи после прекоси стаята, отвори едно чекмедже и извади дългата кама, която Педро държеше вкъщи. Беше й обяснил, че има моменти, когато човек трябва да се защитава.

Извади камата от калъфа. Помисли си за Джош Прескът, нощния детектив на хотела. Той бе заплахата. Единственият човек, които можеше да й попречи да скрие бомбите.