Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Уорнър прокарва ръка през косата си. Усмихва се не особено вежливо. Обръща поглед към мен.
Очевидно не му е забавно.
— Не съм надежден — отговаря накрая, поглеждайки Лили в очите. — И няма да спечеля нищо, като ви помогна. — Казва той. — Всъщност мисля, че се изразих съвсем ясно преди секунда, когато казах, че съм тук заради Джулиет. Не съм се съгласявал да помагам на приятелите ѝ и не давам никаква гаранция за оцеляването и безопасността ви. Така че, ако търсите поощрение от моя страна — казва той, — знайте, че нито мога, нито имам намерение да ви давам такова.
Иън се усмихва.
Лили изглежда поукротена.
Кенджи клати глава.
— Добре — кимва Иън. — Дадено. — Той потрива челото си с ръка. — Е, какъв е планът?
— Ума ли си загубихте? — избухва Адам. — Май забравяте с кого говорите. Той разби вратата ни с намерението да отведе Джулиет, а вие искате да се биете рамо до рамо с него? С човека, отговорен за унищожението на Пункт Омега? — Изумява се той. — Всички са мъртви заради него!
— Не нося отговорност за това — отвръща рязко Уорнър с притъмняло изражение. — Не аз го наредих, нито пък знаех, че предстои да се случи. Докато бягах от базата ви и се връщах в моята, баща ми вече беше пуснал операцията в действие. Не участвах в битката, нито в нападението над Пункт Омега.
— Вярно е — потвърждава Лили. — Главнокомандващият разпореди въздушната атака над базата ни.
— Така е… и макар да мразя тоя тип по подразбиране — добавя Уинстън, сочейки с палец Уорнър, — мразя баща му много повече. Той ни отвлече. Неговите хора ни държаха в плен, а не войниците от Сектор 45. Затова — продължава Уинстън, изпъвайки се на дивана, — на драго сърце бих гледал как главнокомандващият умира бавно и мъчително.
— Да си призная — обажда се Брендън, — невинаги приемам отмъщението за удачен подход, но точно в момента ми звучи крайно примамливо.
— Искам да го видя как кърви — добавя Иън.
— Прекрасно е, че имаме нещо общо помежду си — измърморва подразнено Уорнър. Въздъхва. Поглежда ме. — Джулиет, може ли да поговорим?
— Пълни глупости! — изкрещява Адам. Оглежда се из стаята. — Как е възможно да се самозабравяте така лесно? Как може да не помните какво причини на мен… и на Кенджи? — Адам се завърта към мен. — Как ти дава сърце да го погледнеш дори — казва той, — при положение че знаеш как се държа с нас? Едва не ме уби… остави ме да кървя бавно, за да ме изтезава повече, докато умра…
— Кент, човече, моля те… трябва да се успокоиш, ясно? — казва Кенджи, пристъпвайки напред. — Разбирам, че си бесен… и аз не умирам от щастие… но на война се случват странни неща. Сформират се най-неочакваните съюзи. — Той свива рамене. — Ако това е единственият начин да очистим Андерсън, може би трябва да се замислим…
— Не мога да повярвам — прекъсва го Адам, оглеждайки се наоколо. — Не мога да повярвам на ушите си. Всички сте се побъркали. Откачили сте. — Казва той и се хваща за главата. — Този е пълен психопат… убиец…
— Адам — намесвам се аз. — Моля те…
— Какво те прихваща? — обръща гнева си срещу мен Адам. — Вече не мога да те позная. Мислех, че си мъртва… че той те е убил. — Казва и посочва Уорнър. — А сега се съюзяваш с човека, опитал да съсипе живота ти? Разправяш как си щяла да се бориш, защото не ти било останало нищо, за което да живееш? Ами аз? — Пита той. — Ами връзката ни? Кога спря да те вълнува?
— Тук не става въпрос за нас — опитвам да му кажа. — Моля те, Адам… позволи ми да ти обясня…
— Трябва да се махна оттук — казва той внезапно, запътвайки се към вратата. — Не мога да стоя тук повече… не мога да приема всичко това за един ден. Идва ми твърде много. Прекалено много…
— Адам… — Хващам ръката му в последен опит да го спра, да поговоря с него, но той я изтръгва от хватката ми.
— Всичко това — казва той, отвръщайки на погледа ми, а гласът му спада до ранен, болезнен шепот — беше за теб. Оставих всичко, което някога съм имал, защото знаех, че ще посрещнем трудностите заедно. Мислех, че двамата ще сме неразделни. — Очите му са толкова притъмнели, толкова дълбоки, толкова изтерзани. Като го гледам такъв, ми се иска да се свия на пода и да умра. — Какво правиш? — Пита той с отчаян тон. — Какво си въобразяваш?
Осъзнавам, че този път наистина иска отговор.
Защото ме изчаква.
Стои намясто и чака. Чака да чуе отговора ми пред всички, сякаш зрелището дотук не им е било достатъчно. Не мога да повярвам, че ми причинява такова нещо. Тук. Сега. Пред всички.