Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Адам поклаща глава.
— Не знам — признава си. — Можем да продължим да проникваме в складовете както преди, да крадем по-малки запаси от време на време и да се покрием на някое по-просторно място на нерегулирана територия. Но няма начин да се промъкнем в комплексите. — Казва той. — Рискът е прекалено голям. Ще стрелят на месо, ако ни спипат. Така че… знам ли. — Оклюмва той. Засмива се смутено. — Честно казано, надявам се и някой друг да има идеи.
— Но… — подхващам колебливо, объркано. — Това ли е? Нямате планове за ответен удар? Смятате, че трябва просто да намерим начин да живеем… така? — Махвам към вратата и останалото зад нея.
Адам ме гледа, стъписан от реакцията ми.
— Да не мислиш, че ми харесва? — казва той. — Просто не виждам как можем да се борим, без да умрем до един. Опитвам се да разсъждавам прагматично. — Прокарва трепереща ръка през косата си. — Веднъж рискувах. — Казва с понижен глас. — Опитах да окажа съпротива и това доведе до същинска касапница. Цяло чудо е, че още съм жив. Но поради една или друга шантава причина оцелях, а същото важи и за Джеймс, и, боже, Джулиет, то важи и за теб. Не знам… — Продължава той, клатейки глава, извърнал поглед от мен. — Имам чувството, че съм получил втори шанс да изживея живота си. Трябва да измисля други начини да намеря храна и покрив над главите ни. Вече не получавам пари, изключено е да постъпя в армията на този сектор отново, а и не съм регистриран гражданин, така че никой няма да ме вземе на работа. В момента ме интересува единствено как ще изхранвам семейството и приятелите си след няколко седмици. — Челюстта му се стяга. — Може би един ден други хора ще се окажат по-умни, по-силни от нас, но ние май бяхме дотук. Не мисля, че имаме шанс.
Мигам изумено насреща му.
— Не мога да повярвам на ушите си.
— Защо?
— Предаваш се. — Чувам укора в гласа си, но не правя нищо, за да го прикрия. — Просто се предаваш.
— Какъв избор имам? — пита той с ранен, гневен поглед. — Не целя да се превърна в мъченик. Дадохме всичко от себе си. Опитахме да се опълчим и всичко отиде по дяволите. Всичките ни близки са мъртви и сломените хора, които видя в онази стая, са жалките останки от съпротивителното ни движение. Как очакваш ние деветимата да се изправим срещу света? — Пита той. — Борбата ще е неравна, Джулиет.
Кимам с глава. Взирам се в ръцете си. Мъча се да скрия шока си, но напразно.
— Не съм страхливец — уверява ме той, борейки се да запази гласа си равен. — Просто искам да защитя семейството си. Не искам Джеймс да живее в страх, че всеки момент ще ме види мъртъв. За негово добро трябва да разсъждавам трезво.
— Но това живот ли е? — питам го аз. — Вечно да бягаме от властта? Да крадем, за да оцелеем, и да се крием от света? По-добре ли е? Ще живееш с тревога в сърцето всеки божи ден, постоянно ще надзърташ през рамо, ще те е страх да оставяш Джеймс сам. Ще си нещастен.
— Но жив.
— Това не е живот — повтарям аз. — Не може да се живее така…
— Ти откъде знаеш? — озъбва ми се той. Поведението му се изменя така внезапно, че ме оставя безмълвна. — Какво изобщо знаеш за живота? — Пита той. — Когато те открих, не можеше да кажеш и дума. Боеше се от собствената си сянка. Беше толкова погълната от тъга и чувство за вина, че беше загубила ума си, живееше толкова надълбоко в съзнанието си, че нямаше представа какво се случва с външния свят в отсъствието ти.
Изтръпвам като опарена от отровата в гласа му. Никога не съм виждала Адам толкова огорчен и жесток. Това не е момчето, което познавам. Искам да спре. Да върне думите си назад. Да се извини. Да заличи казаното.
Но той не го прави.
— Мислиш си, че твоят живот е бил тежък — продължава той. — Че в лудниците и затворите е най-ужасно. Но не схващаш, че поне винаги си имала покрив над главата си и редовна доза храна. — Ръцете му се свиват в юмруци, отпускат се. — А това е повече, отколкото някои хора виждат през целия си живот. Нямаш представа какво е да си тук, да умираш от глад и да гледаш как близките ти загиват един по един. Нямаш представа — казва той — що е то истинско страдание. Понякога си мисля, че живееш в страна на фантазиите, където всички оцеляват с оптимизъм, но тук нещата стоят другояче. В този свят си или жив, или с един крак в гроба, или мъртъв. Няма нищо красиво или героично. Няма илюзии. Затова не си въобразявай, че разбираш съвременния живот. Този тук и сега. Защото не е така.
Думите, струва ми се, са най-непредсказуемите същества.
Никое оръжие, никой меч, нито една армия и нито един крал не са по-силни от думите в едно изречение. Мечовете посичат и убиват, но думите те пронизват и остават с теб, загнездват се в тялото ти и се превръщат в трупове, които носиш със себе си в бъдещето, и колкото и да дращиш с нокти, не успяваш да изтръгнеш скелетите им от плътта си.