Кръстът

— Да, през есента ми наговори толкова хубави неща — обади се тихо след малко Симон, а в гласа му се прокрадна иронична нотка. — Тогава синът ми лежеше болен и тя доказа колко предана сестра е — сериозно продължи той, но леко подигравателният тон се появи отново: — Двамата с теб, Ерлен, си помагаме взаимно, както обещахме на смъртния одър на Лавранс. Тогава се заклехме да се подкрепяме като братя.

— Така беше — доверчиво отвърна Ерлен. — И аз се радвам, че постъпих така днес, Симон.

Поседяха мълчаливо. После Ерлен протегна предпазливо ръка към ръката на Симон. Двамата стиснаха силно пръстите си, отдръпнаха се боязливо и всеки се сви на мястото си.

Ерлен мълча дълго, подпрял брадичка на дланта си, и се взира в огъня, където трепкаха слаби пламъци, разгаряха се, поклащаха се и заливаха овъглените съчки, а те се пукаха и свиваха с тихи, приглушени въздишки. От огъня останаха само черни въглени и жарава.

Най-сетне се престраши да наруши мълчанието:

— Симон, към мен си се отнасял толкова великодушно, че не мога да те сравня почти с нито един мой приятел. Не съм забравил…

— Замълчи! Ерлен, дори не подозираш… Само Бог на небето — прошепна той изплашен и изтерзан — знае какво се крие в човешката душа.

— Така е — кимна сериозно Ерлен. — Всички се нуждаем от милосърдието му. Дано един ден ни съди със снизхождение. Но ние съдим човека според делата му. А аз… аз… Бог да те благослови, Симон!

После двамата не посмяха нито да продумат, нито да помръднат от смущение.

Изведнъж Ерлен отпусна ръка върху коляното си и от камъка на пръстена върху десния му показалец проблесна светъл, остър синкав лъч. Симон знаеше, че Кристин му го подари, след като го освободиха от тъмницата.

— Симон, не забравяй онази стара поговорка: може човек да получи нещо, което е било предопределено за другиго, но няма как да се сдобие със съдбата му.

Симон вдигна рязко глава. По лицето му бавно плъзна гъста червенина, а вените на слепоочията му изпъкнаха като тъмни, усукани струни.

Ерлен хвърли поглед към него, но побърза да отмести очи. И той се изчерви. По смуглата му кожа се разля необикновено ефирна, почти девича руменина. Изглеждаше плах и объркан, а устните му се разтвориха като на дете.

Симон се изправи отривисто и тръгна към леглото.

— Предполагам, ще предпочетеш да легнеш от външната страна — той се мъчеше да говори спокойно и овладяно, но гласът му се разтрепери.