Кръстът

— Лавранс поначало си беше забележително христолюбив човек — отбеляза Видар. — Когато станеше дума за Църквата или за бедните, не жалеше нито земи, нито добитък.

— Вярно е — кимна замислено Холмгайр. — Ако бях богат колкото него, сигурно и аз щях да се поохарча, за да си купя душевен мир. Но едва ли щях да пръскам с шепи имоти и пари като него. Не само това, ами и след всяко посещение при свещеника — а Лавранс се изповядваше всеки месец — излизаше със зачервени очи и побелели бузи.

— Сълзите на разкаянието са милостивият дар на Светия Дух, Холмгайр — обади се старият Ингемюн Бьорншон. — Блажен е онзи, който успее да изплаче греховете си на този свят. Ще му е много по-леко в отвъдния…

— Значи Лавранс отдавна вече е в Божието царство — заключи Холмгайр, — като се има предвид колко стриктно спазваше постите и на какви мъчения подлагаше плътта си. Чувал съм, че на Разпети петък се заключвал в спалнята си и се бичувал с камшик.

— Затваряй си устата — сряза го Симон Андресьон, разтреперан от оскърбление.

Лицето му се обагри в кървавочервено. Не знаеше дали казаното от Холмгайр е истина, но когато разтребваше сандъците с личните вещи на тъста си, на дъното на един от тях, пълен с книги, намери малка продълговата дървена кутия, а вътре — камшик като онези, които в манастирите наричат „дисциплина“. Преплетените кожени ремъци бяха покрити с тъмни петна, вероятно от засъхнала кръв. Симон изгори камшика със страхопочитание, примесено със скръб. Съзнаваше, че е докоснал част от живота на Лавранс, която тъстът му ревниво е пазел от очите на близките си.

— Както и да е. За всеки случай Лавранс не е казвал това на слугите си — тросна се Симон, след като намери сили да постави Холмгайр на мястото му.

— Сигурно тези слухове са просто измислица — съгласи се синът на свещеника. — Лавранс едва ли е имал да изкупва толкова тежки грехове, че да се самобичува — при тези думи по устните на Холмгайр заигра лукава усмивка. — Ако бях живял толкова праведно и христолюбиво като Лавранс Бьоргюлфсьон и бях женен за тази вечно навъсена жена, Рагнфрид Иваршдатер, по-скоро щях да оплаквам греховете, които не съм извършил…

Симон скочи като ужилен и удари Холмгайр в лицето. Момъкът залитна към огнището. Камата падна от пояса му, но той тутакси я вдигна и се нахвърли върху Симон. Симон се защити с ръка, увита във връхната му дреха, стисна Холмгайр за китката и се помъчи да му отнеме камата. Синът на свещеника успя да му нанесе няколко удара с юмрук в лицето. Симон обезвреди и двете му ръце, но младежът заби зъбите си в плътта му.