Огнена
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Seven Kingdom Trilogy #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-256-4
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнена». Краткое содержание книги:
Там живее Файър — последният човек-чудовище, с коса като жив огън и влудяващо излъчване. Едновременно обожавана и ненавиждана, тя има способността да контролира съзнанията на хора и животни, но отказва да я използва. Защото човешките тайни са неприкосновени и не са нейно право. Особено когато има толкова много свои.
Братът на краля, военачалникът Бриган, я отвежда в столицата. Подготвя се преврат срещу несигурния владетел и помощта на Файър е необходима за разкриването му. Далеч от дома, тя започва да осъзнава на какво е способна, докъде се простират силите й и какви отговорности ги съпровождат. Дарбата й може да запази целостта на кралството.
Но Файър не може да се отърси от най-големия си страх — че ще се превърне в чудовище като баща си…
Не знаеше достатъчно за военния живот, та да си прави други заключения. Суровото наказание означаваше ли, че Бриган е безмилостен командир? Строгостта равнозначна ли е на жестокост? Върху жестокост ли се крепеше властта на Бриган над воините му?
И какво страшно има да те освободят от армията, когато назрява война? На Файър това й изглеждаше по-скоро като спасение.
Сред морето от конници тя се чувстваше по-самотна от всякога. Представяше си как Арчър препуска из полята си, спира да поговори със земеделците, смее се, ругае неподатливата камениста земя на севера. Представяше си как Арчър и Брокър сядат да вечерят без нея.
Когато войската най-сетне спря да пренощува, Файър настоя да се погрижи лично за коня си. Прегърна Смол и му зашепна, утешавайки се с досега му — единственото познато сърце сред тълпата от непознати.
Лагеруваха в гигантска пещера по средата на пътя между дома й и крепостта на кралица Роен. Файър за пръв път виждаше такова подземие. Всъщност почти не го виждаше и сега в сумрачната светлина, процеждаща се през пролуките по тавана и стените. Слънцето залезе, пещерата потъна в мрак и Първи полк се превърна в сборище от сенки, танцуващи по полегатия каменен под.
Звуците в пещерата бяха плътни, мелодични. Командирът препусна навън с двеста войници и копитата на двеста коне отекнаха сякаш са две хиляди, а стъпките край нея ечаха подобно на камбани. Бриган замина още щом суетнята се уталожи — с неразгадаемо както винаги изражение. Петдесетчленен разузнавателен отряд не се бе завърнал навреме и командирът отиде да го търси.
Файър се чувстваше неспокойна. Немирните сенки на петте й хиляди спътници я тревожеха. Стражите ги държаха на разстояние от нея, но тя не успяваше да пропъди впечатленията, които съзнанието й събираше. Изтощаваше се да следи толкова много мисли. Повечето долавяха присъствието й по някакъв начин — дори най-отдалечените от нея. Мнозина искаха нещо от нея. Някои се доближаваха прекалено.
— Обичам вкуса на чудовищата — просъска й един със счупен на две места нос.
— Обичам те. Красива си — други трима или четирима разблъскаха стражите, за да я достигнат.
Преди да потегли, Бриган даде строги наставления на охраната й — да настанят лейди Файър в палатка, макар другите войници да спяха под заслона на пещерата, и две жени да я придружават неотлъчно в нея.
— Нямам ли право на лично пространство? — поинтересува се тя, дочула заповедта на Бриган.
Командирът пое кожена ръкавица от млад мъж — оръженосеца му, предположи Файър — и я надяна.
— Не. Никакво.
Преди тя да отвори уста да възнегодува, Бриган нареди да му доведат коня. Последва мелодичен тропот на копита, който постепенно заглъхна.
В палатката я лъхна миризма на печено чудовище. Тя скръсти ръце и се опита да не наблюдава смръщено двете си придружителки чиито имена не помнеше. Развърза шала си. В присъствието на жените можеше поне да си отдъхне от тясната забрадка. Те не искаха нищо от нея; най-силното чувство, което долавяше у тях, бе отегчението.
Щом разбули косата си, отегчението им, разбира се, намаля. Втренчиха се любопитно в нея. Тя срещна предпазливо погледите им.
— Забравих имената ви. Съжалявам.
— Марго, милейди — каза жената с широкото, приятно лице.
— Мила, милейди — обади се другата — много млада, с крехко тяло и светла коса.
Муса, Марго и Мила. Файър едва се стърпя да не въздъхне. Вече разпознаваше излъчването на почти всеки от двадесетимата си стражи, но имената все още й убягваха.
Не знаеше какво друго да каже, затова взе калъфа на цигулката. Отвори го и вдиша топлото ухание на полирано дърво. Дръпна една струна и акустиката, като трептене на камбанка под вода, съсредоточи разпилените й мисли. Предното платнище на палатката бе вдигнато, а тя самата бе опъната в пещерна ниша под нисък, сводест таван с форма на черупка, Файър опря цигулката под брадичката си, прокара лъка по струните и засвири тихо.
Приспивната, кротка песен я успокои. Войската избледня и се стопи.
Тази нощ сънят не идваше, но нямаше смисъл да търси звездите. Дъждът се процеждаше през пролуките в тавана и се стичаше по стените към пода. Тази нощ небето беше черно. Но една среднощна буря навярно щеше да прогони съновиденията й. Файър отметна завивките, намери си обувките и се плъзна край спящите силуети на Марго и Мила. Дръпна предното платнище на палатката.