Потрес

— Айзък, трябва да говоря за нещо с теб.

Той кимна.

— Да, нали го спомена в есемеса. Какво има?

Емили остави вилицата си на масата. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Започва се.

— Ами…

— Какво правите тук?

Емили рязко вдигна глава. Над главите им се беше надвесила майката на Айзък, облечена в сивкавосин костюм от осемдесетте — и то не от хубавите. Погледът на госпожа Колбърт отскочи от Айзък към Емили, а след това отново към Айзък и изражението на лицето й премина от раздразнение към гняв.

— Каза ми, че излизаш на вечеря с момчетата от групата — изсъска госпожа Колбърт, сбърчила вежди. — Не с… нея.

— Престани, мамо — рече предупредително Айзък. — Знам, че ако ти бях казал, че ще се видя с Емили, ще полудееш. Тя е добър човек — не разбирам как не го виждаш. И вечерята е много приятна, наваксваме си за пропуснатото време.

Бузите на Емили пламнаха; изпълни я смесица от удоволствие и вина. Не можеше да си спомни кога за последен път някой я беше защитил така.

Госпожа Колбърт изсумтя презрително.

— Според мен едва ли е добър човек, Айзък.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той.

Госпожа Колбърт не отговори. Вместо това погледна остро Емили. Сякаш знаеше какво е сторила. Емили си пое дълбоко дъх. Дали А. се е свързал с нея?

Най-накрая госпожа Колбърт отмести поглед и се обърна към Айзък.

— Баща ти те търси. Един от сервитьорите за тази вечер отпадна и той се нуждае от теб да го заместиш.

— Сега ли? — попита Айзък. Той посочи чинията си. — Още не съм приключил с вечерята.

— Кажи им да я опаковат за вкъщи. — Госпожа Колбърт се завъртя на токовете си и закрачи устремно към бара, очевидно очаквайки от Айзък да я последва.

Той погледна към Емили с големите си, тъжни очи.

— Съжалявам. Може ли да повторим по-късно през седмицата?

— Ами, разбира се — отвърна замаяно Емили, без да сваля поглед от госпожа Колбърт, която набираше някакъв текст на телефона си.

Двамата махнаха на сервитьорката, която им донесе сметката и кутия за пакетиране на храната. После Айзък пъхна няколко банкноти в тефтерчето със сметката и го подаде на сервитьорката.

— Искаше да ми кажеш нещо, преди да ни прекъснат. — Той леко докосна ръката на Емили. — Важно ли е?

Устата й пресъхна.

— Няма значение — отвърна тихо тя.

— Сигурна ли си? — Айзък изглеждаше притеснен.

Емили кимна.

— Абсолютно.

Той я прегърна. Когато я притисна силно към себе си, емоциите отново я връхлетяха. Беше забравила меката му коса, лекото подраскване на наболата му брада върху шията й, ароматът му на прясно изцедени портокали. В нея се събудиха отдавна потискани чувства.

Той се отдръпна твърде бързо.

— Нека ти се реванширам. В събота почивам — бихме могли да отидем в сладоледения магазин в Холис. — Меките му сини очи я гледаха очаквателно.