Потрес

Айзък погледна надолу.

— Направих си я като навърших осемнайсет. Всички в групата решихме да го направим, но в последната минута ги хвана шубето. Само аз не отстъпих.

— Болеше ли?

— Да, но издържах.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. — Айзък дръпна надолу тениската си, разкривайки черната рисунка, която приличаше на грамаден абстрактен молец.

— Леле! — извика Емили. — Гигантска е!

— Да. — Айзък отново я скри. — Искаше ми се нещо значимо.

Прииска й се да докосне онази част, която все още се виждаше, но се възпря. Може би това щеше да остави погрешно впечатление у него.

— Нещо специално ли означава?

— Ами всъщност винаги съм си падал по молците. — Айзък протегна ръка и си взе парче калмар. — Знаеш ли, че могат да виждат ултравиолетовата светлина? И че могат да надушат партньора си от разстояние седем мили?

— Сериозно? — Емили направи физиономия.

Айзък кимна.

— Винаги съм смятал, че молците са много красиви, но никой не им обръща внимание така, както на пеперудите. Те като че ли са… забравени.

Това беше типично в негов стил, произнесено с чувство и замечтаност, и същевременно леко откачено. Емили беше забравила за тази негова черта.

Беше забравила и колко е сладък. Връхлетя я неочакван копнеж. В този миг в главата й прогърмя глас, който я върна в действителността. „Ти роди детето му. Кажи му.“ Тя леко притисна зъбците на вилицата към дланта си.

Появи се сервитьорката.

— Успяхте ли да разгледате менюто?

Емили погледна надолу, изпълнена с облекчение, че са ги прекъснали. Поръча си спагети специал, а Айзък поиска телешко с пармезан. Когато сервитьорката затвори бележника си и се отдалечи, смелостта бе напуснала Емили. Тя зададе още няколко въпроса на Айзък за него — как върви училището, колко концерта са изнесли, какви са плановете му за лятната ваканция. После му разказа повече за университета, за пътешествието, на което заминава след няколко седмици и как смята да си намери работа за през лятото. През повечето време разговорът вървеше гладко и с лекота, и преди Емили да се усети, в чинията бяха останали само няколко парчета калмари. Беше забравила колко леко се говори с Айзък, как той се засмива на точните места в историята. Тя сви юмруци. Може би нямаше да е трудно.

— Как е семейството ти? — попита Айзък, когато сервитьорката донесе поръчката.

— Ами нали знаеш. — Емили сви равнодушно рамене. — Все същото. Мама продължава да помага в църквата. Тя е най-добра приятелка с отец Флеминг. Онзи ден ме накара да се видя с него.

— Наистина ли? И защо?

Емили напълни устата си със спагети, за да не се налага да отговаря. „Кажи му. Длъжна си.“ И въпреки това не можеше да произнесе нищо.

Сигурно се бе забавила твърде дълго с отговора, защото Айзък се прокашля.

— А по-голямата ти сестра добре ли е? Как й беше името… Карълайн?