Малките детективи и гълтачът на мечове
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Иванова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Малките детективи и гълтачът на мечове». Краткое содержание книги:
Размус поклащаше глава.
— Не, ще забележат. Той е поставил някакъв печат отгоре, не знам с какво… прилича на монета.
— Ние обаче също можем да поставим печат — смяташе Понтус.
— Да, само дето няма да е същият. Той е използвал някаква чуждестранна монета за целта. Ама че тъпак е тоя Ернст, недоверчив е като стара коза.
Те опипваха сака, усещаха сребърните предмети с ръцете си и се вбесяваха, че не могат да надникнат вътре, за да ги видят поне.
Размус размишляваше.
— Знаеш ли — рече вглъбен в себе си, — естествено, че може да се среже отдолу и после отново да се зашие.
Понтус се разкиска.
— Ей, смятам, че трябва да продаваме идеите си на Алфредо. Тогава Ернст ще си остане само с оловната пломба.
Доктор Фрьоберг се стремеше винаги да подчертае, че има мъже с идеи, които тласкат човечеството напред. Такъв бе и Размус, Понтус бе уверен в това.
— Ти, Размус, ти си един от онези с идеите — каза той, — а аз, аз съм един от другите, които тичат да донесат ножица, игла и конец.
Точно това и направи. После се заеха с работата. Размус разряза сака с известни усилия, и когато изсипаха съдържанието му в мазето на госпожа Андерсон, за известно време се възцари благоговейно мълчание.
— О, братко — пророни най-накрая Размус.
Човек не биваше да се съмнява, че това тук бе една от най-прекрасните колекции от сребърни предмети в страната. В нея имаше всичко: малки съдове и големи съдини, кани за чай и свещници, и табакери за смъркане на емфие, всичко от сребро; малки изящни солници от сребро, щипки за захар от сребро, купички за сметана от сребро, и после красивата кана, към която Прик беше алергична, и в която Алфредо бе потопил люляка.
— Какво да отмъкнем? — попита Понтус. — Навярно най-добре е да вземем няколко малки нещица, хич няма и да се забележи.
— Виж какво, каната не е чак толкова голяма — констатира Размус. — Не е много по-голяма от старото желязно хаванче на мама вкъщи.
Едва когато каза това, се сети, че старото желязно хаванче на мама вече не е у тях. Беше го получил миналата седмица за своя склад със старо желязо, а мама си беше купила ново, по-практично и по-малко. Желязното хаванче! Това бе възпламеняващата искра. Дойде му наум нова, бляскава идея.
— Слушай, Понтус — подхвана той, а после замлъкна и се замисли.
Сребърната акула, оня, за когото беше споменал Ернст, и който щеше да дойде утре вечер… Сакът ще бъде пломбиран, когато му го занесат, а преди това никой няма да разглежда съдържанието му. Но преди Алфредо и Ернст да дойдат тук, трябва да му върнат Токер… Когато отворят сака, вече няма да могат да извършат какъвто и да е атентат срещу Токер… Да, така излизаше… Доколкото можеше да види, за осъществяването на великолепната му идея нямаше никаква мъчнотия.
— Понтус — каза той. — Ние обещахме да не ги издаваме, но не сме обещавали да не крадем среброто. И замислям да го задигнем всичкото.
— Ти съвсем си откачил — заяви Понтус. — Тогава никога няма да получиш Токер обратно. Само си представи как ще побеснеят Ернст и Алфредо!
— Те обаче няма да го забележат — рече Размус и тихо и щастливо се засмя.
Лицето на Понтус се изопна от изумление.
— Няма да го забе…
Размус го прекъсна.
— Или ще го забележат, когато вече е твърде късно — обясни той. — Обединено старо желязо АД… Сигурно имаме толкова на склад, че да ни стигне да натъпчем сака?
Понтус стоеше като ударен с мокър парцал по главата. Не се разкикоти нито веднъж. Само зяпаше Размус с нямо удивление, напълно убеден, че точно такива като него тласкат човечеството напред.
— Малките момчета трябва да бъдат засмени — беше казал Алфредо.
Жалко, че не можеше да види колко засмени бяха тези двамата, които, натоварени със сребърни съдини, свещници и кани, бяха в непрекъснато движение между мазето на госпожа Андерсон и „Обединено старо желязо АД“. Работеха бързо и методично. Среброто укриваха в един ъгъл под книжните отпадъци и старите вестници, и покриваха всичко добре, така че ничие човешко око да не може да зърне какво богатство лежи заровено тук. А измежду старото желязо грижливо избираха късове, които по размери и тегло да отговарят що-годе на откраднатото.
Накрая се стигна до най-важното: зашиването на сака.
Размус седна с кръстосани крака на пода на мазето като шивач и се занадсмива над своите способности.