Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
— Всички твърдят, че съм ужасно пневматична — рече Линайна замислено, като галеше с ръка коленете си.
— Наистина ужасно! — Но в очите на Бърнард се четеше болка. „Като мръвка месо“ — помисли си той.
Тя го погледна с известна тревога.
— Но нали не ме намираш твърде закръглена, а?
Той поклати глава. „Като мръвка месо.“
— Как смяташ — бива ли ме? — Ново кимване. — Във всяко отношение ли?
— Абсолютно — рече той гласно. А мислено продължи: „Ето как гледа тя на себе си. Хич не я е и грижа, че е мръвка месо.“
Линайна се засмя победоносно. Но радостта й бе преждевременна.
— И въпреки това — продължи той след кратко мълчание. — Все пак ми се иска всичко да бе завършило по-различно.
— По-различно ли? А нима можеше да се завършва и другояче?
— Не исках да завършваме вечерта в леглото — уточни той.
Линайна бе смаяна.
— Не така отведнъж, не още от първата вечер.
— Но тогава какво…?
Той наговори цял куп неразбираеми и опасни безсмислици. Линайна положи всички усилия мислено да запуши уши, но от време на време някой и друг израз упорствуваше да бъде чут.
— … да опитам въздействието от забавянето на поривите си — чу го тя да казва. Думите като че ли докоснаха някаква струна в съзнанието й.
— Никога не отлагай за утре удоволствието, което можеш да изпиташ днес — рече тя важно.
— Двеста повторения, два пъти седмично от четиринадесет до шестнадесет и половина — бе целият му коментар.
Смахнатият противен разговор продължаваше.
— Искам да опозная страстта — чу го тя да казва. — Искам да изпитам някакво чувство.
— „Щом чувство някое те задушава — обществото ни се олюлява“ — произнесе Линайна.
— Няма да му е излишно да се поолюлее малко.
— Бърнард!
Но Бърнард остана невъзмутим.
— В умствено отношение през работно време сме зрели хора — продължи той. — А щом се отнася до чувства и желания, сме невръстни деца.
— Нашият Форд е обичал невръстните деца.
Без да обръща внимание на забележката й, Бърнард продължи:
— Преди няколко дни неочаквано открих, че през цялото време може да бъдеш зрял човек.
— Не разбирам — гласът на Линайна прозвуча твърдо.
— Знам, че не разбираш. И по тази причина вчера направо се хвърлихме в кревата — като деца невръстни, — вместо да се държим като зрели хора и да изчакаме.
— Но беше приятно — не отстъпваше Линайна. — Нали?
— О, изключително приятно — отвърна той, но с такъв скръбен глас, с толкова отчаяно изражение, че Линайна почувствува как цялото й тържество внезапно се изпари. Може би все пак му се е видяла прекалено закръглена.
— Нали ти казвах — това бе целият коментар на Фани, когато Линайна дойде и сподели с нея. — Причината е алкохолът, който са сипали в кръвозаместителя му.
— И въпреки това — заяви твърдо Линайна — той наистина ми допада. Има такива страшно приятни ръце. И как само привлекателно разкършва рамене. Но как бих искала да не е такъв чудак!
Поспрял се за миг пред вратата на директорския кабинет, Бърнард си пое дълбоко въздух и изопна рамене, готов да посрещне неприязънта и неодобрението, които бе уверен, че ще намери вътре. Почука и влезе.
— Пропуск за подпис, господин Директоре — каза той колкото се може по-безгрижно и постави листа върху писалището.
Директорът го изгледа кисело. Но в горния ъгъл на листа се мъдреше печатът на Управлението на Вселенските контрольори, а в долния му край чернееше самоуверено подписът на Мустафа Монд. Всичко бе в безупречен ред. Директорът нямаше избор. Той изрисува инициалите си — две жалки бледи буквички, коленичили пред подписа на Мустафа Монд — и тъкмо се канеше да върне листа без думица коментар или жизнерадостното „Форд с теб!“, когато погледът му бе привлечен от две думи, написани в същинската част на пропуска.
— За Резервата в Ню Мексико ли? — запита той и както тонът, така и изражението на повдигнатото към Бърнард лице издаваха някакво развълнувано удивление.
Изненадан от изненадата му, Бърнард кимна. Настъпи мълчание.
Директорът се облегна назад в креслото си и се навъси.
— Колко ли години са минали оттогава? — въздъхна той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Бърнард. — Струва ми се, двадесет. А може и двадесет и пет. Трябва да съм бил на вашата възраст… — Той въздъхна и поклати глава.