Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
Танцуващите обикаляха в кръг, всеки поставил ръце върху хълбоците на танцьора пред себе си; обикаляха неспирно, крещяха в един глас, тропаха с нозе в такт с музиката и си тактуваха; тактуваха с ръце върху хълбоците отпреде си — дванадесет чифта ръце, тактуващи като един, и дванадесет ханша, плясъците по които звучно кънтяха. Дванадесет като един, дванадесет като един. „Чувам го, чувам го как идва!“ Темпото на музиката се ускори, краката затрополиха все по-бързо и по-бързо; по-бързо започнаха да се спускат и тактуващите ръце. И най-неочаквано някакъв страхотен синтетичен бас произнесе гръмовито думите, които възвестяваха наближаването на разтопяването, на окончателното духовно сливане на Дванадесет-в-едно и въплъщението на Великото същество. „Веселете се в захлас, фордови чеда“ — запя той, докато там-тамите продължаваха трескаво да думкат.
„Веселете се в захлас…“ — подеха обредния припев танцуващите. „Веселете се в захлас, фордови чеда, и целувайте момите…“ И както си пееха, светлините започнаха бавно да избледняват — да избледняват и същевременно да стават по-топли, по-наситени, по-червени, докато накрая всички вече танцуваха сред пурпурния сумрак на Зародишната зала. „Веселете се в захлас…“ Сред кървавочервения зародишен мрак на своите бутилки танцуващите продължиха още известно време да обикалят, да тропат и да отмерват неуморимия ритъм. „Веселете се в захлас…“ После кръгът потрепна, скъса се и се разпадна върху пръстена от кушетки, които заобикаляха като външен обръч кръглата маса с нейните кресла. „Веселете се в захлас…“ Плътният глас нежно напяваше и гукаше и сред червения сумрак сякаш някакъв огромен черен гълъб пърхаше доброжелателно над вече просналите се по очи или легнали възнак танцуващи.
Стояха на покрива; Биг Хенри току-що бе пропял единадесет. Нощта бе тиха и топла.
— Нали беше прекрасно! — възкликна Фифи Брадло. — Нали беше просто прекрасно! — В погледа, който отправи към Бърнард, се четеше възторг, но възторг, в който не се долавяше и следа от вълнение или възбуда, защото да си възбуден означаваше, че си все още незадоволен. Нейният възторг бе спокойният екстаз от постигнатото осъществяване и покоят, но не покоят от обикновената, празна преситеност и нищожност, а покоят на уравновесения живот и на човешките сили, уталожени и отдадени на отдих. Богат и действен покой. Защото обредната сбирка за духовно сливане не само бе дала, но и бе взела, бе отнела само за да предостави наново. Тя бе сита, бе вече съвършена, беше изцяло обновена.
— Нали беше наистина прекрасно? — настойчиво повтори тя, взирайки се в лицето на Бърнард с тези свръхестествено блестящи очи.
— Да, беше наистина прекрасно — излъга той и погледна настрани — преобразеното й лице едновременно го обвиняваше и иронично му напомняше за собствената му изолираност. Сега той бе така окаяно изолиран, както и в началото на обредната сбирка — по-изолиран поради своята незапълнена празнота и мъртва преситеност. Изолиран, несполучил да разтвори личността си, докато останалите се бяха слели във Великото същество, самотен дори в прегръдките на Моргана — много по-самотен наистина, по-безнадеждно насаме със себе си откогато и да било друг път през живота си. Бе изплувал от пурпурния здрач на обикновената електрическа светлина със самосъзнание, изопнато до предела на страданието. Беше неизказано жалък и вероятно (блестящите й очи го обвиняваха), вероятно това бе лично негова грешка.
— Наистина прекрасно — повтори той, но единственото нещо, което му идваше наум, бе веждата на Моргана.
Глава шеста
Чудак, чудак, чудак! — гласеше присъдата на Линайна за Бърнард Маркс. Такъв чудак наистина, че през последвалите седмици тя неведнъж се питаше дали не трябва да промени намеренията си за ваканцията в Ню Мексико и вместо това да отиде на Северния полюс с Бенито Хувър. Бедата бе там, че тя вече бе виждала Северния полюс — бе ходила там с Джордж Едзъл, и то предишното лято, и дори нещо повече — там всичко й се бе сторило твърде мрачно. Пълна скука, а хотелът — безнадеждно старомоден: в спалните нямаше инсталирани телевизори, нямаше цветоуханен орган, само най-долнопробна синтетична музика и не повече от двадесет и пет корта за ескалаторен тенис за над двеста посетители. Не, в никакъв случай не би могла да помисли отново за Северния полюс. Освен това досега бе ходила в Америка само веднъж. И то за ден-два. Евтина екскурзия до Ню Йорк за уикенда — май с Жан-Жак Хабибула или с Бокановски Джоунс? Не можеше да си спомни точно. Във всеки случай това нямаше абсолютно никакво значение. Възможността да лети отново на запад и да прекара там цяла седмица бе толкова примамлива. Още повече че щяха да прекарат най-малко три от тези седем дни в Резервата за диваци. В целия Център едва ли имаше повече от пет-шест човека, които са посещавали някога Резервата за диваци. Като психолог алфа-плюс Бърнард бе един от малцината й познати, които имаха право на пропуск. За Линайна тази възможност бе неповторима. Но и чудатият нрав на Бърнард бе толкова неповторим, че тя се колебаеше да се възползува от тази възможност и в действителност си мислеше дали да не рискува да замине отново за полюса със смешния добричък Бенито. Бенито поне бе нормален. Докато Бърнард…