Задочни репортажи за България

Срещнах стар познат в кръчмата в Драгалевци. Учудих се, че го виждам там, защото той нито живееше наблизо, нито обичаше кръчмите. Отгоре на всичко заемаше твърде важен пост. Още докато си разменяхме баналните въпроси „как си“, „какво правиш“ „как са жена ти и децата“ и прочие, забелязах, че е ядосан и че вероятно имаше нужда да се изприказва. Затова го поканих да се отбие у дома. Един от неписаните закони за правилно поведение в България е, че никога не бива да питате хората за техните тайни. Всяко често задаване на въпроси веднага ви поставя в категорията на съмнителните хора, защото, както казват някои, „само куките питат“. Най-доброто е да оставите човека сам да реши какво да ви каже и как да ви го каже, ако изобщо му се говори.

„Никога не съм очаквал — каза по някое време моят познат, — че наши другари, комунисти, генерали, висши военни командири, ще се държат като махленски перачки от едно време!“

И той ми разказа причината за посещението си в нашия район. През последните години държавата раздала на мнозина заслужили хора безплатни места за вили. Размерът и качеството на тези вилни места били според съответния ранг. По-висшите хора — по-хубавите и по-големи места, по-нисшите — по-забутаните и по-малките парцели. И тъкмо поради тази справедлива система командирите на две от българските армии (забравил съм дали бяха първа и втора или първа и трета) получили по един голям първокласен парцел. Двата командирски парцела обаче се допирали в един ъгъл. По-точно казано, имали една-единствена допирна точка, която обаче била достатъчна, за да изиграе важна военна роля. Наскоро след получаването на безплатните парцели, командирът на едната армия изпратил войници (разбира се, безплатно) да му оградят собствеността. Комунистът си е комунист, но собствеността си е собственост и колкото по-бързо и по-добре се огради, толкова по-ясно става „за какво сме се борили“. Войниците домъкнали бетонни колове и бодлива тел и бързо направили оградата на твърде просторния парцел. Но когато дошли до ъгълчето, където била допирната точка с парцела на командира на другата армия, природата им изиграла подла шега. Оказало се, че точката, в която колът е трябвало да бъде побит, лежала върху яка сиенитна скала. Войниците се повъртели насам-натам и като видели, че да дълбаеш дупка в сиенит не е лесна работа, побили кола с около два метра и половина в територията на втория генерал, увеличавайки по този начин завоюваната безкръвно територия на своя генерал. В края на краищата, решили войничетата с техния войнишки ум, никой няма да спори за собствеността на една мъртва скала.

Ала точно това им била грешката. Командирът на другата армия веднага забелязал, че колът е с около два метра и половина в негова територия и изтълкувал това почти като империалистическо нашествие. И тъй като и бездруго ненавиждал командира на първата армия, още на другия ден той изпратил свои войници, които преместили кола обратно с около три метра в чужда територия (там, където скалата свършвала). Виждайки тази контраатака, първият генерал много се ядосал и изпратил войници със силно подкрепление да преместят обратно кола. И в разстояние на няколко дни враждата между двамата армейски командири, борци против империализма и дребнобуржоазната идеология, взела такива размери, че в двата парцела били настанени цели военни поделения, готови на бой едно срещу друго. Шегата настрана, но единият от генералите се обадил по телефона на другия и му казал, че ако колът бъде отново преместен, той ще докара и артилерийска подкрепа. Разбира се, до формен бой не се стигнало, защото разумни хора се разтичали и двамата генерали били повикани за обяснения на най-високо място. Там те обяснили, че всъщност не ставал въпрос за дребнособственически „залитания“, а за пренебрегване на справедливостта, т.е. поставянето на кола в правилната дупка. Опитът за помиряването им излязъл несполучлив.