Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Тя дори не помръдна. Гледаше ме с ням укор, като че току-що бях извършил най-долна подлост и тя нямаше сили да изрази разочарованието си от мен.
„Вижте, другарко… — опитах се да смекча положението. — Различни хора, различни вкусове… един обича едно, друг обича друго… нали знаете, не може да се угоди на всекиго…“
Момичето поклати отрицателно глава и глухо повтори: „Но това е чорбата на другаря Живков!“ Заминах да обядвам в Ловеч.
КАСИЕРЪТ
Повикаха ме по справка в счетоводството на един от най-активните културни институти. Трябваше да подпиша продължение на просрочен договор. Но счетоводителя го нямаше и ме поканиха да го почакам в стаята, която той разделяше с касиера, който пък по същото време беше отишъл в банката за пари. Когато влизах, видях, че на столовете в коридора търпеливо чакаха неколцина души, добре познати на софийското общество писател, режисьор, актриса и двама актьори. Понеже нямах настроение за приказки, предпочетох да не се присъединя към тях, а да си остана вътре, в стаята, с надеждата, че счетоводителят скоро ще се завърне.
Но вместо него се появи касиерът. Трябва да беше нов, защото не го бях виждал преди. Петдесет-петдесет и пет годишен, с леко прошарени коси, силно измършавяло лице с почти мъртвешки вид и малки, едва загатнати мустаци. Всичките му лицеви кости изпъкваха като у гол череп. Ала в пълен контраст с всичко около тях бяха очите му — тъмни, дълбоки, пълни със сила и живот. Има хора, на които погледите сякаш се разтварят без следа в пространството и е все едно дали човекът ви гледа или не. И има хора, чиито погледи са като прожекторни лъчи и вие мигновено ги чувствате, щом са отправени към вас.
Касиерът ме погледна въпросително, изслуша моето обяснение, че чакам счетоводителя, кимна в знак на съгласие, че мога да остана, и постави тежката си голяма чанта върху своето бюро. После седна, отвори тежката зелена каса и бавно започна да подрежда пачките с банкнотите. Всичко това той вършеше някак машинално, като че действията на ръцете му нямаха нищо общо с погледа му. Накрая извади дебела папка, в която явно бяха документите за плащане на онези, които чакаха отвън. Той се порови в нея за секунда-две, стана, отвори вратата и покани първия чакащ да влезе. Беше режисьорът В., известен с репутацията си на амбициозен и нахален пробивач. Той не влезе, а нахлу в стаята със запалена цигара в устата, притегли стола срещу касиерското бюро, тръшна се на него и веднага кръстоса крака, като се изпъна назад в повелителна поза.
Видях, че очите на касиера с тънка чувствителност проследиха движенията на В.
— Помислих си, че ще дадете предимство на дамата — каза той с доста мек, но отчетлив глас.
— Няма дами! Има жени! И има равноправие! — моментално отвърна режисьорът и се изсмя, смятайки, че бе проявил остроумие. — Я да видим колко са ме оценили!
Касиерът леко въздъхна и погледна в папката.
— Три хиляди и петстотин — каза той и отново вдигна очи към режисьора, очаквайки неговия коментар.
— Хмм! Не е лошо! Не е лошо! — възкликна В. Даже доста по-добре, отколкото очаквах!
— Колко точно очаквахте? — внезапно попита касиерът.
— Очаквах да ми сложат втора категория… значи около две хиляди и нещо, но, слава богу, плащат за името, а не за работата…! — той пак се изсмя, смятайки, че отново е проявил остроумие.
Касиерът мълчаливо му посочи къде да сложи подписа си, което В. извърши с енергичен замах.
— Това са достатъчно пари — каза касиерът, взирайки се отново в своя посетител. — Нещо около две години много добра работническа заплата!
— Еее! Стига с тия сантиментални сравнения! — В. разпери ръце пред себе си. — Не можеш да сравняваш боза със симфония, колкото и добра да е бозата и колкото и лоша да е симфонията!
— Но можеш да сравняваш симфония с боза! — бавно и твърдо отвърна касиерът.
Тук за пръв път режисьорът трепна и погледна подозрително човека срещу него. До този момент той едва ли го бе забелязал, все едно касиерът беше компютър за извършване на плащания.
— Какво искаш да кажеш? — с неприязън запита той.
— Нищо особено — усмихна се касиерът. — Струва ми се, че това са доста пари!
— Много или малко, на тебе какво ти влиза в работата! — повиши глас режисьорът. — Ти си тук, за да плащаш това, което са определили!
— Това и правя! — отвърна невъзмутимо касиерът й сега с очевидна наслада взе първата пачка банкноти, махна опаковката й и започна бавно да ги брои.
Настъпи тягостна тишина, която може би подготвяше следващия удар на касиера.
— Всичките ли ще ги броите така? — попита нетърпеливо В.