Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Абе, другарю Марков, какво ще каже Българската народна банка, като види как й мачкаме парите? Да мачкаш долари, западногермански марки, франкове, лири, разбирам! Но да мачкаш български пари, да мачкаш образа на Георги Димитров върху тях, да мачкаш герба на Народната република — това не може!
— Другарю председател — отвърнах аз внимателно, — тук имаме символично противопоставяне на идеали и пари!
— Не — заяви той. — Не може да има противопоставяне на наши идеали и наши пари!
— В такъв случай, бихте ли казали, че парите са нашите идеали! — настоях аз.
— Слушайте, другарю Марков — леко повиши глас председателят. — Не може по никакъв начин върху наш български екран да мачкаме наши, български пари! Питам ви какво ще каже Българската народна банка, като види този филм, а?
И тъй като всички знаехме какво ще каже Българската народна банка, в интерес на социалистическото отношение към паричните знаци този епизод на филма беше отрязан.
ЧОРБАТА НА ДРУГАРЯ ЖИВКОВ
Пътувах с кола от София за Търново. Беше много хубав пролетен ден с чести превалявания и ослепително слънце. Спрях да обядвам в Ботевград. На самия площад в центъра на града беше построен нов ресторант с големи витрини и скъпи пердета зад тях. Мисля, че ресторантът принадлежеше на градската търговия, а не на „Балкантурист“. Вътре нямаше почти никой и може би причината за това бяха цените — изискано високи. Имах намерение да хапна набързо и да продължа пътя си. Млада сервитьорка (никога не разбрах защо не келнерка) с приятно лице и твърде вежливи обноски ми подаде листа с менюто. Имаше някаква супа и агнешко печено. За секунда забравих едно от основните правила, когато човек отива в непознат ресторант, а именно никога да не си поръчва супа или чорба. Изглежда, че със супите и чорбите огромното мнозинство от българските готвачи бяха смъртно скарани. Но поръчката си беше поръчка и момичето ми донесе голяма чиния, препълнена с жълто-зеленикава гъста течност. По външен вид не изглеждаше лоша. Но когато сръбнах първата лъжица, разбрах веднага, че колкото и да бях гладен, не бих могъл да продължа. Чорбата имаше тежък, неприятен вкус на престояло ядене и в нея имаше толкова мазнина, колкото вероятно имаше в цял полкови казан. Поставих чорбата настрана и зачаках да дойде второто. Гледах снежнобелите покривки по масите, цялата твърде претенциозна атмосфера на ресторанта и си мислех: „Какво струва всичко това, като ти поднасят такава чорба.“
Момичето пристигна след малко и опули очи, като видя, че чорбата е останала почти недокосната.
— Извинете, другарю — внимателно попита тя, — не ви ли хареса?
— Както виждате.
— Ами защо? — явно тя беше много изненадана. От тона й чувствах, че тя беше очаквала тъкмо обратното — да чуе моя възторг от чорбата.
— Това не се яде! — казах аз без никакви заобикалки.
— Ама как може! — извика тя с пълно недоумение, като че изобщо не можеше да става и дума за некачествеността на това готварско произведение.
— Питайте готвача — отвърнах.
— Но, другарю — тя се дръпна на разстояние от мен, сякаш да ми внуши важността на онова, което щеше да ми каже, и гледайки ме с явен укор, произнесе: — Това е чорбата на другаря Живков! Той идва много често тук специално за тази чорба и ние много се гордеем с нея!
Не знаех какво да й кажа. Момичето съвсем искрено беше щастливо, че тази невъзможна течност пред мен беше любимото ядене на първия човек в България. Може би наистина тази чорба беше най-голямото събитие в нейния живот, в живота на ресторанта и дори в живота на Ботевград.
„Другарю — усмихна се тя с цялото си очарование, — защо не опитате още веднъж. Може би, докато сте пътували, устата ви да е поизсъхнала и сега, като вкусите втори път, ще си промените мнението. Казах ви, това е чорбата на другаря Живков и тук грешка няма!“
Трябва да призная, че доста се поколебах дали да взема да затворя очи и изгълтам проклетата чорба, горе-долу с онова чувство, с което като дете трябваше да преглъщам отвратителното рибено масло. Чувствах, че ако направя това, момичето щеше да бъде щастливо, защото би могло да продължи да живее с легендата за тази изключителна чорба, заради която те бяха удостоявани с такава висока чест.
„Опитайте, другарю, и ще видите!“ — почти се примоли тя.
Кимнах вероятно с израза на човек, който е решил да изпие горчивата чаша докрай. Приближих лъжицата отново до устата си, но този път моите инстинкти се оказаха по-силни от мен. Проклетата ми уста се събра и сякаш се барикадира отвътре, за да не допусне чорбата на другаря Живков.
„Не мога, другарко… — казах аз. — По-добре донесете ми печеното!“