Съдбовният кораб [bg]

— Така е по-добре — каза ѝ успокояващо. — Имах нужда да дойдеш тук, при мен. Чаках, като мислех, че в крайна сметка ще дойдеш сама. Но ти не го направи, а това продължи твърде дълго за всички ни. Вече знам какво трябва да сторя. — Фигурата замълча. Следващите му думи излязоха по-тежко. — Имаш нещо мое. Искам си го обратно.

— Нямам нищо твое. — Изговори ли думите, или само си ги помисли?

— Напротив, имаш. То е последното парченце. Независимо дали ти харесва, или не, трябва да си го върна, за да стана цялостен. За да станеш цялостна и ти. Мислиш, че то е твое, но грешиш. — Той извърна поглед от нея. — По право тази болка е моя.

Започна да се сипе дъжд, леденостуден дъжд. Първо го чу сред дърветата горе. После капките си пробиха път през балдахина. Най-напред западаха нежно, а после извил се вятър забърса върховете на дърветата и капките стовариха студения си товар в потоп. Алтея вече беше изтръпнала за студа. Парагон продължи да говори нежно:

— Върни ми я, Алтея. Няма причина да я задържаш. Тя никога дори не му е принадлежала, че да ти я дава. Разбираш ли? Той ти я предаде. Опита се да се отърве от болката, като я предаде, но не беше негова. Трябваше да си остане с мен. Сега си я взимам от теб. Всичко, което трябва да направиш, е да я пуснеш. Оставям ти спомена, защото той, боя се, си е изцяло твой. Но болката е стара, предавана от един на друг като зараза. Реших да сложа край. Сега се връща при мен и остава с мен.

За известно време тя се съпротивлява, стискайки я силно.

— Не можеш да я вземеш от мен. Беше толкова ужасно. Беше толкова болезнено. Никой не би разбрал; никой не би повярвал. Ако ми отнемеш болката, правиш лъжа от онова, което изтърпях.

— Не. Не, скъпа моя, правя го само спомен, вместо нещо, което да изживяваш непрестанно в главата си. Остави го в миналото. Вече не може да те нарани. Няма да му позволя.

Той протегна към нея широка ръка. Тя се страхуваше от него, но неспособна да се противопостави, положи малката си длан върху неговата. Той въздъхна дълбоко.

— Върни ми я — каза ѝ меко.

Беше като да издърпаш забила се надълбоко треска. Имаше я протяжната болка от изваждането, а после рязкото жегване на потеклата прясна кръв. Нещо здраво стегнато вътре в нея изведнъж се отпусна. Беше се оказал прав. Не беше нужно да задържа болката си. Можеше да я пусне. Споменът все още беше там. Не беше изчезнал, но се беше променил. Беше спомен, част от миналото. Тази рана можеше да се затвори и да заздравее. Нанесената ѝ вреда вече я нямаше. Не ѝ се налагаше да я държи като част от себе си. Можеше да си позволи да се излекува. Сълзите ѝ се разводняваха от падащия по лицето ѝ дъжд.