Съдбовният кораб [bg]

— Твоя е — потвърди Парагон. — Вземи я със себе си, когато тръгнеш.

— Ах. Значи си се досетил, че си тръгвам.

— Да. Няма дори да останеш с мен до разгара на лятото? Тогава ще се върна тук, за да съм наблизо, когато драконите се излюпят.

Пръстите ѝ проследиха детайлите на резбованите птичи глави.

— Изкушавам се. Може и да го сторя. Но в крайна сметка мисля, че отново трябва да отида на север. Имам приятели там. Не съм ги виждала от много отдавна. — Тя снижи глас: — Гложди ме подозрение. Мисля, че трябва да ида и още малко да се помеся в живота им. — Тя се засмя с фалшива лекота. — Надявам се, че с тях ще ми провърви повече, отколкото тук долу. — Изражението ѝ стана тревожно. Неочаквано се покачи върху парапета и каза меко: — Качи ме горе.

Парагон се пресегна през рамо и ѝ предложи дясната си ръка. Янтар се покатери в нея и той се обърна и се загледа умислено в плетеницата на джунглата. Беше по-лесно да извърне поглед от светлината и да се взре в тъмното. По-спокойно. Внимателно се размърда, докато не скръсти ръце пред гърдите си. Тя седна върху скръстените му ръце с детинско доверие и приятелски се облегна на него. Навсякъде около тях нощните насекоми издаваха пронизителни звуци. Голите ѝ крака висяха надолу.

Винаги тя беше била онази, която смееше да зададе въпросите, останали неизречени от другите. Тази вечер имаше още един.

— Как умряха всички те?

Отлично знаеше какво има предвид. Беше безсмислено да се преструва в обратното. А и вече беше безсмислено да пази тайна. Почувства се почти добре да го сподели с някого.

— Магическо дърво. Кенит запази парче от лицето ми. Едно от задълженията му беше да помага в готвенето. Пусна го във врящата супа. Почти целият екипаж на Игрот умря от него. — Усети я как се присви отвратено.

Опита се да я накара да разбере.

— Той само довършваше започнатото от Игрот. На кораба бяха започнали да умират мъже. Игрот провлачи под кила двама моряци за неподчинение. И двамата се удавиха. Други двама паднаха зад борда по време на буреносна нощна вахта. Имаше някакъв глупав инцидент сред такелажа. Умряха трима. Решихме, че зад всичко стои Игрот. Вероятно искаше да се разправи с всеки, който знаеше къде е скрито съкровището. Включително и Кенит. — Той се принуди да отпусне юмруците си. — Разбираш ли, трябваше да го сторим. За да спасим живота на Кенит.

Янтар преглътна. Въпреки всичко зададе въпроса:

— А онези, които не умряха от супата?

Парагон пое дъх.

— Кенит и така ги хвърли през борда. Повечето бяха твърде отровени, за да окажат кой знае каква съпротива. Мисля, че трима успяха да спуснат лодка и да избягат. Съмнявам се, че са оцелели.

— А Игрот?

Джунглата изглеждаше като тъмно, спокойно място. Сред нея, извън кръга на светлината от фенера, се движеха същества. Змии и нощни птици, малки, пълзящи по дърветата създания — както космести, така и люспести. Множество същества живееха и се движеха из заплетения мрак.