Среднощни кули
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #13
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-218-1
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Среднощни кули». Краткое содержание книги:
Призраци от миналото дебнат Перин Айбара: Бели плащове, убиец на вълци, картини в ума му, а и отговорностите на водачеството не му дават мира. Невидим враг бавно затяга клуп около врата му. За да надделее, Перин трябва да потърси отговори в Света на сънищата и най-сетне да намери начин да овладее вълка в себе си. Иначе е изгубен завинаги.
Довье’анди се товя сагайн. Време е да хвърлим зара.
— Том — прошепна тя. — Стори ми се, че чух гласа ти.
Светлина, как го върна гласът ѝ далече назад. В други времена, отпреди векове.
Тя погледна към него.
— И Мат. Скъпият Матрим. Знаех, че ще дойдете. И двамата. Искаше ми се да не стане, но знаех, че ще…
— Отдъхни си, Моарейн — промълви Том. — Ще излезем оттук за две дрънвания на лютня.
Мат я погледна, както лежеше безпомощна в скута на Том, и изруга:
— Да ме изгори дано, няма да позволя да свърши така.
— Идват, момко — каза му Том. — Чувам ги.
Мат се обърна, погледна и видя това, което беше чул веселчунът. Промъкваха се бавно към тях по коридора, гъвкави и убийствени. Усмихваха се и той видя острите резци в тези усмивки. Можеше да са човешки същества, ако не бяха острите зъби. И очите. Неестествените цепнати очи. Движеха се гъвкаво, ужасни и жадни за кръв.
— Не — прошепна Мат. — Трябва да има изход.
„Мисли — каза си наум. — Мат, глупако. Трябва да има изход.“ „Как се измъкна последния път?“ — беше го попитал Ноал. Това не помагаше.
Отчаяният Том свали лютнята от гърба си и засвири. Мат позна мелодията, „Мил шепот за утрешен ден“. Тъжна музика, свиреше се за падналите мъртви. Красива.
Интересно, музиката сякаш приласка Аелфините. Забавиха стъпките си и тези отпред започнаха да се поклащат в ритъма на мелодията, докато вървяха. Разбираха. Том свиреше за собственото си погребение.
— Не знам как се измъкнах тогава — промълви Мат. — Бях в безсъзнание. Събудих се обесен. Ранд сряза въжето и ме смъкна.
Вдигна ръка към белега на шията си. Предишните отговори на Аелфините не разкриваха нищо. Знаеше за Щерката на Деветте луни, знаеше, че щеше да отстъпи половината светлина на света. Знаеше за Руйдийн. Всичко беше понятно. Никакви дупки. Никакви въпроси.
Освен…
„Какво ти дадоха Еелфините?“
— Ако зависеше от мен — прошепна Мат, загледан в приближаващите се Аелфини, — щях да поискам онези празнини да се запълнят.
Аелфините се плъзгаха напред. Музиката на Том се носеше във въздуха. Съществата се приближаваха бавно и неумолимо. Знаеха, че плячката е в ръцете им.
Два Аелфина отпред носеха лъскави бронзови мечове, от които капеше кръв. Горкият Ноал. Том запя:
Мат слушаше и в ума му извираха спомени. Гласът на Том го връщаше към отдавна отминали дни. Дни в собствените му спомени, дни от спомените на други. Дни, когато беше умирал, и дни, когато бе живял, дни, когато се беше сражавал и побеждавал.
— Искам онези дупки да се запълнят — прошепна той на себе си. — Точно това казах. Еелфините се подчиниха, дадоха ми спомени, които не бяха мои.
Очите на Моарейн отново се бяха затворили, но тя се усмихваше, заслушана в песента на Том. Мат бе помислил, че Том пее за Аелфините, но се зачуди дали не го прави за Моарейн. Тъжна песен за края на едно безуспешно спасяване.
— Искам онези дупки да се запълнят — повтори Мат. — И те ми дадоха спомени. Това бе първата ми придобивка.
— Поисках още нещо, неволно — каза Мат. — Казах, че искам да съм неуязвим от Айез Седай и Силата. Дадоха ми медальона за това. Още една придобивка.
— И… и помолих за още нещо. Казах, че искам да се махна от тях и да се върна в Руйдийн. Еелфините ми дадоха всичко, което поисках. Спомени да запълнят празнините в паметта ми. Медальона да ме пази от Силата…
И какво? Върнали го бяха в Руйдийн обесен. Но обесването беше цена, а не отговор на исканията му.
— Наистина ми дадоха още нещо — прошепна Мат и погледна ашандарея в ръцете си, а Аелфините засъскаха още по-силно.
„Тъй е написан договорът ни. Тъй сделката е сключена.“
Беше издълбано на оръжието. На острието имаше два гарвана, а дръжката бе изписана с думи на Древната реч.
„Мисълта е стрелата на времето. Паметта никога не угасва.“
Защо му го бяха дали? Никога не си беше задавал този въпрос. Но Мат не беше искал оръжие.
„Каквото е поискано, е дадено. Цената е платена.“
„Не, не поисках оръжие. Поисках изход.“
„И те ми дадоха това.“