Среднощни кули

Пролог

Отлики

Копитата на Мандарб отмерваха познат ритъм по пресечения терен. Лан Мандрагоран яздеше към своята смърт. Сухият въздух бе раздрал гърлото му, а земята бе осеяна с бяло от кристалите просмукала се отдолу сол. Далеч на север се извисяваха червени скали, зацапани от болест. Пълзящ тъмен лишей — белезите на Погибелта.

Яздеше на изток, успоредно на Погибелта. Това все още бе Салдеа, където го бе доставила жена му, спазила едва на косъм обещанието си да го пренесе до Граничните земи.

Дълго се бе изпъвал пред него този път. Беше го изоставил преди двайсет години, като се съгласи да последва Моарейн, но винаги беше знаел, че ще се върне. Точно това означаваше да носи името на своите предци, меча на кръста си и хадори на главата си.

Този скалист район на Северна Салдеа бе известен като низините Проска. Беше мрачно място за езда — ни едно растение не вирееше тук. Вятърът духаше от север, понесъл със себе си зловоние като от дълбоко, застояло тресавище, пълно с подути трупове. Небето горе кипеше тъмно и потискащо.

„Ама и тая жена“ — помисли си Лан и поклати глава. Колко бързо се бе научила Нинив да говори и разсъждава като Айез Седай. Той страдаше от това, че препуска към смъртта си, ала да знае, че тя се бои за него… виж, това го измъчваше. Много.

От няколко дни не бе виждал друго човешко същество. Салдейците имаха укрепления на юг, но тук земята бе накъсана от дълбоки оврази, които затрудняваха набезите на тролоците, така че те предпочитаха да нападат край Марадон.

Нямаше основания и за отпускане обаче. Човек никога не биваше да се отпуска толкова близо до Погибелта. Напред се издигаше хълм, добро място за наблюдателен пост. Огледа го за най-малкото движение. Заобиколи отдалече една падина, да не би там да дебне засада. Държеше ръката си на лъка. След още малко път на изток щеше да свърне в Салдеа и да прекоси Кандор по хубавите му пътища. След това…

По един близък склон се изсипа чакъл.

Лан измъкна стрела от вързания за седлото на Мандарб колчан. Откъде бе дошъл звукът? „Отдясно.“ От юг. Някой се приближаваше иззад него.

Не спря Мандарб. Всяка промяна в ритъма на копитата щеше да предупреди непознатия. Вдигна лъка с плавно движение. Усещаше потта по пръстите си в ръкавиците от еленова кожа. Опъна тетивата и вдиша миризмата на стрелата. Гъши пера и смола.

Иззад хълм откъм юг излезе човек и замръзна на място. До него крачеше стар товарен кон с гъста грива. Животното продължи напред и се спря едва когато въжето на шията му се изпъна.

— Лорд Мандрагоран! — рече мъжът, забърза напред и задърпа коня след себе си. — Намерих ви най-сетне. Предположих, че сте хванали по пътя Кремер!

Лан отпусна лъка и спря Мандарб.

— Познавам ли те?

— Донесох припаси, милорд! — мъжът бе с черна коса и смугла кожа. Пограничник навярно. Обзет от нетърпение продължи напред — дърпаше въжето на тежко натоварения кон с дебелопръстата си ръка. — Помислих, че няма да ви е достатъчно храната. Палатки — четири, за всеки случай, — и вода също. Зоб за конете. И…