Среднощни кули

— Изхвърлиха ме през рамката на вратата в света на Аелфините — изпъшка задъхано Мат. — Води към подземието на Тийрския камък.

— Тогава сигурно ще можем да я намерим. Късметът ти, Мат. Пробвай го.

Можеше и да стане.

— Добре — затвори окото си и се завъртя.

Посочи нанякъде и отвори окото си. Ръката му сочеше право към Аелфините, напиращи по коридора към тях.

— Проклета пепел! — изруга Мат, обърна се и побягна по най-близкия коридор.

Том затича след него, но изглеждаше много уморен. Мат можеше да вземе от него Моарейн за малко, но Том щеше да е толкова капнал, че нямаше да може да се бие. Аелфините щяха да ги направят на нищо — като Биргит преди няколкостотин години.

В следващата стая Том залитна и се смъкна на пода, без да изпуска Моарейн. Като всички преди, и тази стая имаше четири изхода. Но единственият от значение беше право към Аелфините. Не можеха да минат през него.

— Тази игра не се печели — изпъшка Том. — Дори да мамим, пак не се печели.

— Том… — Мат му подаде ашандарея и вдигна Моарейн. Беше толкова лека… И добре, че беше, иначе Том нямаше да е издържал толкова дълго.

Аелфините щяха да стигнат до тях всеки момент.

— Дай ми торбата си — каза Ноал. — Трябват ми тези нощни цветя.

— Но…

— Не спори! — Ноал се хвърли към него и измъкна едно цвете от торбата. Имаше много къс фитил. Запали го и го хвърли в коридора. Аелфините бяха вече много близо и Мат чу съскането им, като видяха фойерверка.

Гърмът прокънтя, искри изригнаха от коридора и осветиха тъмната стая. Вдигащите се стълбове пара се отдръпваха от пътя им. Замириса на пушек и сяра. Светлина, раната от изваденото му око запулсира отново.

— Хайде, Мат — каза Ноал. Мат едва го чу: ушите му още кънтяха от гърмежа. — Дай ми торбата.

— Какво си намислил?

Ноал дръпна торбата и измъкна последния фойерверк.

— Трябва ни време. Трябва да се отдалечите достатъчно от тия пепелянки, за да можеш да се върнеш няколко пъти напред-назад и късметът ти да ви измъкне от това. — Кимна към един от проходите. — Тези коридори са тесни. Добре се затапват. Човек може да застане там и да му се наложи да се бие само с един-двама наведнъж. Сигурно все ще издържи няколко минути.

— Ноал! — изхъхри Том. — Не можеш да направиш това.

— Мога — каза Ноал. Тръгна към прохода, зад който се събираха Аелфините. — Том, ти не си във форма да се биеш. Мат, ти си този, чийто късмет може да намери изход. Никой от вас не може да остане. Но аз мога.

— Няма да има връщане за теб — каза мрачно Мат. — Щом направим совалката, това проклето място ще ни отнесе другаде.

Ноал се вгледа в окото му. Грубоватото му лице не трепна.

— Знам. Цена, Мат. Знаехме, че това място ще поиска цена. Е, видял съм много неща, правил съм много неща. Използван бях добре, Мат, много пъти. Това място никак не е лошо да срещна края.

Мат се изправи с Моарейн на ръце и му кимна с дълбоко уважение. После каза:

— Хайде, Том.

— Но…

— Хайде! — изрева Мат и затича към друг от проходите. Том се поколеба, изруга и тръгна след него, понесъл факлата на Мат в една ръка и ашандарея в другата. Ноал влезе в коридора зад тях и вдигна късия си меч. В пушека от другата страна се раздвижиха фигури.