Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Но той вече има дома Ягю за учители. И чувах, че наскоро наел Оно Джироемон.
— Оно Джироемон! Че кой дава и една пръдня за него? Пък и Ягю не ме впечатляват кой знае колко. Мен гледайте. Някой ден в скоро време…
Стигнали бяха до отсечката, покрай която се прекопаваше новия ров. До средата на върбовите стволове бе насипана мека пръст.
— Внимавайте, господине — много е хлъзгаво — предупреди Джуро, докато двамата с Короку се опитваха да помогнат на своя учител да слезе от купчината.
— Стой! — извика Коджиро и внезапно бутна двамата мъже настрани. Бързо се пързулна надолу по купа. — Кой е там?
Човекът, който току-що се бе метнал към гърба на Коджиро, загуби равновесие и презглава се катурна в рова.
— Забравил ли си, Сасаки?
— Ти уби четирима от другарите ни!
Коджиро скочи на върха на купа пръст, откъдето успя да различи между дърветата поне десетима мъже, отчасти скрити от гъсталака. С насочени към него саби те бавно почнаха да стесняват кръга си.
— Значи сте от училището Обата, а? — попита той презрително. Внезапното произшествие напълно го отрезви. — Миналият път загубихте четири от петима. Колко сте дошли тази вечер? Колко искате да умрат? Само ми кажете броя и ще се съобразя. Страхливци! Нападайте, ако смеете!
Ръката му ловко посегна през рамото към „Дългия прът“.
Преди да се подстриже за монах, Обата Ничиджо бе един от най-прославените воини в Кай — област, известна със своите юначни самураи. След като домът Такеда бе разбит от Токугава Иеясу, семейство Обата потъна в неизвестност, докато Кагенори не се отличи в битката при Секигахара. Впоследствие той бе повикан на служба лично от Иеясу и си спечели слава като преподавател по военна наука. При все това отказа предложеното му от шогуната парче земя в центъра на Едо с извинението, че селски воин като него ще се чувства там неуютно. Предпочете едно гористо място в съседство със светилището Хиракава Тенджин, където настани своето училище в една прастара, покрита със слама селска къща, към която пристроиха нова зала за уроци и доста внушителен вход.
Вече в напреднала възраст и страдащ от нервно разстройство, Кагенори през последните месеци стоеше затворен в своята болнична стая и рядко се появяваше в залата. Гората наблизо бе пълна с кукумявки и отскоро той навикна да се подписва като „Стария кукуй“. Понякога се усмихваше отпаднало и казваше:
— И аз съм кукумявка като другите.
Нерядко болката от кръста нагоре ставаше нетърпима. Тази нощ бе такава.
— Чувствате ли се малко по-добре? Ще искате ли малко вода?
Говореше Ходжо Шиндзо, син на Ходжо Уджикацу, прочутия майстор на военното изкуство.
— Сега много ми олекна — отвърна Кагенори. — Вие защо не си легнете? Скоро ще стане светло.
Косата на болника бе бяла, тялото му — изтъняло и превито като остаряла слива.
— Не се безпокойте за мен. През деня ще се наспя, колкото искам.
— Не може да ви остава много време за сън, щом ежедневно сте поели моите занятия в залата. Вие сте единственият, който може да се справи с тях.
— Да се спи твърде много не е добре за духа.
Забелязвайки, че лампата скоро ще угасне, Шиндзо спря да разтрива гърба на стареца и отиде да донесе масло. Когато се върна, Кагенори, все така легнал по корем, бе вдигнал своето кокалесто лице от възглавницата. Светлината тревожно се отразяваше в очите му.
— Какво има, господине?
— Не чувате ли? Прилича на плисък на вода.
— Изглежда идва от кладенеца.
— Кой ли ще е по това време? Мислите ли, че някои от мъжете пак са излизали да пият?
— Сигурно това ще е, но все пак ще погледна.
— Като сте тръгнал, хубаво да им се скарате.
— Да, господине. Вие по-добре заспивайте. Трябва да сте уморен.
Щом болката на Кагенори утихна, той се отпусна и заспа. Шиндзо внимателно подви завивките под раменете му и отиде до задната врата. Двама от учениците се бяха навели над ведрото на кладенеца и миеха кръв от лицата и ръцете си.
Той се затича към тях с намръщено лице.
— Значи сте ходили? — попита рязко. — След като настоях да не го правите!
Раздразнението по лицето му изчезна, щом видя в сянката на кладенеца да лежи трети. Според това как стене, изглеждаше, че всеки миг може да умре от раните си.
Като момченца, които молят своя по-голям брат за помощ, и двамата мъже сгърчиха лица и неудържимо заридаха.
— Глупаци! — Шиндзо трябваше да се въздържи да не започне да им се кара. — Колко пъти съм ви предупреждавал, че той не ви е по силите? Защо не ме слушахте?