Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— И на мен така ми се вижда — каза Джуро със смях, — след като и едно от момичетата си ви спомня.
Покрай закачките към Коджиро за неговото минало той описа лицето и дрехите на момичето и помоли Онао да иде да я намери.
— Знам за коя говорите — отвърна старицата и тръгна да я доведе.
След като мина известно време, без тя още да се е върнала, Джуро и Короку излязоха в залата и плеснаха с ръце, за да я повикат. Трябваше още няколко пъти да повторят това, докато тя най-сетне отново се появи.
— Не е тук онази, за която питахте — каза Онао.
— Беше само преди няколко минути.
— Наистина странно, и аз така казах на господаря. Бяхме в прохода Коботоке, самураят, с когото сте, мина по пътя и онзи път тя също избяга.
Зад Сумия се издигаше скелето на новата сграда, с частично завършен покрив и без стени.
— Ханагири! Ханагири!
Това бе името, дадено на Акеми, която сега се криеше между куп дъски и едно хълмче от стърготини. Търсещите я на няколко пъти минаваха така близо, че й се налагаше да затаява дъх.
„Колко отвратително!“, помисли си. През първите няколко минути гневът й бе насочен единствено срещу Коджиро, но сега вече бе обхванал всеки представител на мъжкия пол — Коджиро, Сеиджуро, самураите от Хачиоджи, посетителите на Сумия, които всяка нощ грубо я обладаваха. Всички мъже са й врагове, всички са ужасни.
Освен един. Единственият. Онзи, който ще е като Мусаши. Онзи, когото непрестанно бе търсила. Отказала се от действителния Мусаши, тя сега бе убедила себе си, че ще е утешително да се преструва на влюбена в някой подобен нему. За голямо свое раздразнение не откриваше никой, който поне малко да прилича на него.
— Ха-на-ги-ри!
Беше самият Шоджи Джинай, който викаше първо от задната част на постройката, а сега се приближаваше към нейното укритие.
Придружаваха го Коджиро и другите двама мъже. Оплакваха се до втръсване, което накара Джинай няколко пъти да повтаря своите извинения, но накрая си тръгнаха към улицата.
Като видя това, Акеми изпусна въздишка на облекчение и изчаквайки Джинай отново да влезе вътре, се затича право към вратата на кухнята.
— Я, Ханагири, през цялото време навън ли си била? — попита стреснато кухненската прислужница.
— Ш-ш-ш! Мирувай и ми дай малко саке.
— Саке ли? Сега?
— Да, саке!
След идването й в Едо случаите, в които Акеми търсеше утеха в сакето, бяха станали все по-чести.
Уплашената слугиня й наля една голяма чаша. Акеми затвори очи, пресуши съда и белосаното й лице остана наклонено назад, докато почти дойде успоредно на бялото дъно на чашата.
Щом се обърна с гръб към вратата, прислужницата стреснато извика:
— Къде си тръгнала сега?
— Млъквай. Само ще си измия краката и после пак ще вляза вътре.
Акеми нахлузи първия попаднал й чифт дзори и малко неуверено закрачи към улицата. „Колко е хубаво вън на открито!“, бе първата й мисъл, която обаче много скоро беше последвана от отвращение. Изплю се неопределено в посока на търсачите на забавления, които вървяха по ярко осветената улица и с всичка сила затича.
Като стигна до едно място, където в рова се отразяваха звездите, се спря да погледа. „О, о! Този път фенери. И са от Сумия. Зверове! Даже за няколко минути ли не могат да оставят едно момиче на мира? Не. Да я намерят! Да я накарат пак да им вади пари! От плътта и кръвта й да си изкарат още малко дъски за новата постройка — от това само ще са доволни. Е, няма да ме имат повече!“
Навитите стърготини, закачили се в косата й, заподскачаха нагоре-надолу, докато тя в главоломен бяг изчезна в тъмнината. Нямаше представа къде отива и надали можеше по-малко да я е грижа — стига да е далеч, много далеч.
Кукумявката
Когато най-сетне напуснаха чайната, Коджиро едва успяваше да се държи на крака.
— Рамо… рамо… — изломоти той, посягайки да се облегне на Джуро и Короку едновременно.
Тримата се заклатушкаха неуверено по тъмната, опустяла улица.
— Господине, казах ви, че трябваше да пренощуваме там — обади се Джуро.
— В оная дупка ли? За нищо на света! По-скоро бих се върнал в Сумия.
— Аз пък не бих, господине.
— И защо не?
— Онова момиче там избяга от вас. Ако я намерят, може да я принудят да си легне с вас, но за какво? Вие бездруго няма да може да й се насладите тогава.
— Хм. Може би си прав.
— Желаете ли я?
— Не-е.
— Ама все не можете да си я избиете съвсем от ума, а?
— Никога в живота си не съм се влюбвал. Не съм от тези. Имам по-важни неща за правене.
— Какви, господине?
— Ами очевидно е, момчето ми. Ще стана най-добрият и най-прочутият майстор на сабята, който е живял някога, и най-бързият начин да постигна това е да стана учител на шогуна.