Мусаши

— Ето го там, отвъд моста — каза Джуро. — Да ви услужа ли с кърпа?

— За какво?

— Да си поскриете лицето — ето така.

Джуро и Короку извадиха всеки от обитата си по едно червено парче плат и ги вързаха като забрадки на главите си. Коджиро последва техния пример, като употреби за целта къс червено-кафява коприна.

— Така се прави — обясни Джуро. — По модата.

— Много добре ви стои.

Коджиро и неговите двама водачи се смесиха с пъстрата тълпа, която блуждаеше от дом на дом. Също като Янагимачи в Киото, Йошивара бе ярко осветен. Входовете на постройките бяха шарено украсени със завеси в червено или бледожълто, някои от които имаха на долния край звънчета, за да могат момичетата да познават кога влизат посетители.

След като влизаха и излизаха в два-три дома, Джуро се ухили на Коджиро и каза:

— Няма смисъл да се опитвате да го скриете, господине.

— Какво да скрия?

— Казахте, че никога не сте били тук преди, но в последния дом едно момиче ви позна. В мига, в който влязохме, изписка нещо и се скри зад един параван. Научихме ви тайната.

— Никога по-рано не съм идвал тук. За кого говорите?

— Не се преструвайте на невинен, господине. Хайде да се върнем. Ще ви я покажа.

Влязоха пак в дома, чиято завеса бе украсена със знак във формата на разтроено детелиново листо. Вляво с доста дребни букви пишеше „Сумия“.

Тежките греди и внушителните коридори на сградата напомняха строежа на киотските храмове, но лъскавата новост на всичко обезсмисляше опита да се създаде дух на стародавност и достойнство. Коджиро силно подозираше, че под пода още вирее блатна растителност.

Голямото помещение, в което ги въведоха на втория етаж, не бе още разтребено след последните посетители. Масата и подът бяха осеяни с парченца храна, хартия, клечки за зъби и какво ли още не. Прислужницата, която дойде да почисти, изпълни това свое задължение с изисканост, достойна за ратайкиня.

Щом дойде да вземе поръчките им, Онао се постара да им покаже колко много е заета. Заяви, че едва й оставало време за сън и още три години такъв напрегнат живот ще я закарат в гроба. По-добрите от домовете в Киото правеха усилие да поддържат заблуждението, че основна причина за съществуването им е да развличат и доставят радост на своите посетители. Тук целта пък очевидно бе кесиите на мъжете да бъдат облекчени възможно най-бързо.

— Значи това е кварталът за забавления в Едо — изпухтя Коджиро, като хвърли укорен поглед към дупките от чепове по тавана. — Доста е калпав, бих казал.

— О, така е само засега — възрази Онао. — Сградата, която строим, ще е по-хубава от всичко, каквото сте виждали в Киото или Фушими. — За миг тя се вгледа в Коджиро. — Знаете ли, господине, виждала съм ви преди някъде. А, да! Беше миналата година по пътя Кошу.

Коджиро бе забравил случайната среща, но след като му беше напомнена, с проблясък на интерес заяви:

— Ами, да — струва ми се, съдбите ни трябва да се преплитат.