Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Внезапното, неочаквано пропадане на Харло свърши бързо върху острите камъни долу. Гърбът му беше раздран, едното бедро и глезенът на същия крак също. Ударът го беше зашеметил. Съвсем смътно чу как нещо наблизо се удари в скалите с ужасен пукот.
По някое време се размърда. Болката от раните беше ужасна и усещаше как кръвта му изтича, но като че ли не беше счупил кости. Бавно допълзя до мястото, където бе паднал Байниск, и чу накъсаното му дишане.
Дланите му напипаха топла плът, мокра и накъсана.
— Байниск!
Последва тих стон.
— Байниск, аз съм. Стигнахме долу. Измъкнахме се.
— Харло? — Гласът беше ужасен с безсилието си, с болката. — Кажи ми…
Едва го виждаше в мрака: Байниск беше извърнал лице към него. Харло опипа главата на приятеля си. Пръстите му напипаха някакви странни твърди парчета под сплъстената от кръв коса. Колкото можеше по-нежно той положи главата му в скута си.
— Байниск.
Лицето му беше смазано от едната страна. Беше истинско чудо, че изобщо може да говори.
— Сънувах — зашепна той. — Сънувах града. Плува по езерото… отива натам, където го понесат вълните. Кажи ми за града.
— Ще го видиш, съвсем скоро…
— Кажи ми.
Харло погали приятеля си по челото.
— В града… Байниск, о, в града… има дюкяни и всички си имат толкова пари, които им трябват, и можеш да си купиш всичко, което искаш. Има злато и сребро, красиво сребро, и хората с радост го дават на всеки, когото си харесат. Никой не се кара на никого — защо да го правят? Там няма никакъв глад, никакви болки няма там, Байниск. В града всяко дете има майка и татко, и майката обича сина си винаги, а таткото не я изнасилва. И можеш просто да си ги избереш сам. Красива майка, силен, добър баща — и те ще са щастливи да се грижат за тебе — ще видиш, ще видиш.
— Ще видят колко си добър. Ще видят чак до сърцето ти и ще го видят, че е чисто и златно, защото единственото, което си искал винаги, е било да им се отплатиш, като помагаш, защото си бил бреме за тях, а не си искал да е така, и може би ако помагаш достатъчно, те ще те обичат и ще искат да си с тях, да живееш с тях. А ако това не става, е, значи трябва да се трудиш още по-упорито. Да правиш повече, да правиш всичко. — Изхлипа. — О, Байниск, градът… Там има майки…
И спря, защото Байниск беше спрял да диша. Беше съвсем неподвижен, натрошеното му тяло — прегънато върху острите камъни, а главата му — толкова тежка в скута на Харло.
Нека ги оставим там засега.
Градът, ах, градът. Щом вечерният сумрак се сгъсти, се събуждат сините огньове. Няколко души стоят в едно гробище, обкръжени от ниски каменни гробници на дару, и мълчаливо гледат как работниците отново запечатват вратата на криптата. Над тях прелитат скорци.
Долу на пристанището една жена пристъпва гъвкаво на кея, вдишва дълбоко мръсния въздух и тръгва да потърси сестра си.
Скорч и Леф стоят изнервени пред портата на едно имение. Не си говорят много последните нощи. Вътре в двора Торвалд Ном крачи напред-назад. Не е сигурен дали трябва да се връща у дома си. Нощта е започнала странно, тежко, и нервите му са объркано кълбо. Мадрун и Лазан Дор мятат ашици в стената, а Стъдиус Лок стои на един балкон и гледа.
Чалис Видикас седи в спалнята си, държи стъклено кълбо и се взира в луната, пленена в своята прозрачна кристална сфера.
В една стая над една пивница Бленд седи до неподвижното тяло на своята любима и плаче.
Долу Дюйкър бавно вдига глава, когато Фишер, с лютня в ръце, започва песен.
В хана „Феникс“ една стара похабена жена с натежала глава се вмъква в стаичката си и се смъква на леглото. В света има любов, която си остава завинаги несподелена. Има тайни, които си остават неразбулени, а и какъв смисъл би имало да се разбулват? Не е ленива бездушна красавица. Не е бляскав ум. Куражът я е предавал непрекъснато, но не и този път, докато острието прорязва китките й под точен ъгъл и тя гледа как изтича животът й. За Ирилта този последен жест е просто формалност.
Преминал портата Двата вола, Белам Ном продължава по пътя. От една съборетина чува някой прокажен тихо да хлипа. Вятърът е замрял, миризмата на гниеща плът е надвиснала гъста и неподвижна. Той бърза напред, както имат навик да правят младите.
По-далече на същия път Кътър язди кон, откраднат от конюшнята на Кол. Гърдите му са пълни с пепел, сърцето му е студен камък, дълбоко заровен.
Някъде по-рано този ден е поел дъх, изпълнен с любов.
А след това го е издишал, почернял от скръб.
И двете неща като че ли вече са си отишли, изчезнали са вътре някъде в него и навярно никога няма да се върнат. И все пак, зареяна някъде там, във вътрешния му взор, вижда жена.