Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Ралик се присъедини към тях и макар да остана прав, взе бокала.
— Крокъс трябва да е тук — рече той.
— Беше, но тръгна.
Кол се сепна.
— Тръгна ли? Толкова малко ли означава за него Мурильо, че да си тръгне просто така?
— Тръгна, за да намери Горлас Видикас — каза Круппе.
Кол изруга и скочи.
— Глупакът му с глупак… Видикас ще го накълца! Ралик…
Убиецът вече оставяше бокала си и се обръщаше към изхода.
— Чакай! — отсече Круппе с тон, който никой от двамата не беше чувал никога — не и от Круппе поне. — Стойте и двамата! Вземи си виното, Ралик. — Сега и той стана. — Загинал е наш приятел и ще пием в негова памет. Тук, сега. Ралик, няма да догониш Крокъс, няма да успееш навреме. Слушайте добре Круппе, и двамата. С отмъщението не бива да се бърза…
— Значи Ралик просто да остави Видикас да убие друг наш приятел, така ли?
Круппе се обърна към убиеца.
— И на теб ли ти липсва вяра, Ралик Ном?
— Не е там въпросът — отвърна му той.
— Не можеш да спреш това, което вече се е случило. Той вече е вървял по тази пътека. Ти го откри, нали? Пред същия този хан.
Кол се потърка по лицето, сякаш очакваше да намери изтръпващата сетивата забрава на пълния с вино корем.
— Крокъс наистина ли…
— Той е с ново име — прекъсна го Ралик и най-сетне кимна. — Име, което наистина си е спечелил по трудния начин.
— Кътър, да — рече Круппе.
Кол запремества поглед от единия към другия, накрая се смъкна на стола. Изведнъж изглеждаше състарен със сто години, раменете му се изгърбиха, когато посегна за бутилката и напълни отново бокала си.
— Ще има последствия. Видикас… не е сам. Ханут Орр, Шардан Лим. Каквото и да се случи, ще размъти водата… Богове на бездната, това може да стане гадно.
— Ханут Орр и Шардан Лим — изсумтя Ралик. — Мога да им се изпреча на пътя, когато дойде моментът.
Очите на Кол припламнаха.
— Пазиш гърба на Кътър. Добре. Можем да се погрижим за това — ти можеш, искам да кажа. Аз съм безполезен — както винаги. — Извърна поглед. — Какво му е на това вино? Изобщо не ме хваща.
— Мурильо едва ли щеше да е доволен, ако си пиян, докато отнасят тялото му в криптата — каза Круппе. — Почети го, Кол. Сега и отсега насетне.
— Майната му — отвърна той.
Опакото на ръка на Ралик Ном в металната ръкавица перна Кол през лицето и той залитна назад. Скочи побеснял и посегна за инкрустирания нож на колана си. Двамата се изгледаха с гняв.
— Спрете!
Една бутилка изтрещя на пода, съдържанието й плисна в краката на Кол и Ралик, те се обърнаха, а Мийзи изръмжа:
— На ти го, Кол! Лочи и да се задавиш дано! Междувременно, какво ще кажете останалите да му отдадем почитта си, като го изпратим до криптата — погребалната кола пристигна. Време е — не за някой от вас, а за него. За Мурильо. Скапете ли се днес, цял живот ще ви гложди. И дъх на Гуглата, мен също.
Кол наведе глава, изплю кръв и отвърна:
— Добре, да го свършим това. За Мурильо.
Ралик кимна.
На Ирилта изведнъж й призля. Хриповете и кашлицата й смълчаха всички.
Кол гледаше засрамено.
Круппе отпусна ръка на рамото му. И изведнъж съветникът заплака, толкова съкрушено, че да го гледа човек означаваше да се прекърши нещо в душата му. Ралик им обърна гръб и вдигна ръце към лицето си.
Живите не скърбят заедно. Всеки жив скърби сам дори когато е с други. Скръбта е най-самотното от всички чувства. Скръбта изолира и всеки ритуал, всеки жест, всяка прегръдка е безнадеждно усилие да се пробие тази самота.
Нищо не действа. Всичко рухва и се разпада.
Да се изправиш пред смъртта означава да си сам.
Колко далече може да пътува една изгубена душа? Пикър вярваше, че е започнала в някакъв далечен замръзнал свят. Газеше почти до кръста в преспи сняг, а жестокият вятър виеше. Падаше и падаше, ледената кора дращеше плътта й — защото беше гола, пръстите й почерняваха и замръзваха, вцепенени и мъртви. С пръстите на краката й, а след това и с ходилата й ставаше същото, кожата се цепеше, глезените се подуваха.
Вълците бяха по дирята й. Не можеше да определи откъде знае това, но го знаеше. Два вълка. Бог и богиня на войната, Вълците на зимата. Надушваха я, както щяха да надушат съперник — но тя не беше никакъв асцендент и със сигурност не беше богиня. Беше носила торкви някога, беше се заклела на Трийч и това сега я отличаваше.