Братя
- Автор: Туроу Скотт
- Серия: Окръг Киндъл #9
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789543892563
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Братя». Краткое содержание книги:
10.
По следа – 30 януари 2008 година
Беше седем и половина и той стоеше на станцията на леката железница в Сентър Сити. На лявата ръка носеше ръкавица, а дясната подаваше на пътниците. Стоеше на долното ниво, близо до изходите, за да хване пътуващите и в двете посоки, но тук нямаше отопление и температурата едва ли беше над минус десет. Младите стажанти, които бяха дошли с него, потропваха с крака и обикаляха в кръг, но възбудата от работата с толкова много хора отвличаше вниманието му от замръзналите му уши. Откакто Джон Кенеди бе захвърлил официалния цилиндър при встъпването си в длъжност, политиците предпочитаха да се явяват пред американските избиратели гологлави.
– Аз съм Пол Янис. Надявам се да гласувате за мен при изборите за кмет на трети април.
Казваше го може би по пет пъти в минута, почти със същите думи.
Обичаше уличната агитация, но не по причината, за която повечето хора си мислят. Първо, това го учеше на смирение – качество, което майка им винаги хвалеше, макар че самата тя рядко го проявяваше. В съвременния свят само актьорите и хората от развлекателния бизнес ставаха истински звезди. Пол беше водач на мнозинството в щатския сенат от четири години, но за обикновените хора лицето му все още бе само смътно познато – възприемаха го като човек, когото са виждали някъде, например на сватбата на братовчеда. Когато чуеха името му, реакцията им беше различна. Повечето се усмихваха сдържано, поклащаха глави и отминаваха. Някои спираха и казваха, че са пазарували в бакалницата на баща му или че са гласували за него на предишните избори. Винаги имаше хора, които искаха да се снимат, особено ако бяха с деца. Имаше и доста, които го подминаваха намръщени – републиканци или по-често хора, които смятаха политиците за напаст, особено ако ти пречат да стигнеш навреме на работа. Разбира се, срещаше и стари познати – главно адвокати, които спираха да го поздравят. И винаги се намираше някой страхотен латиноамериканец, минал случайно точно през тази станция на Тройния град, който разперваше ръце, прегръщаше го и възкликваше: „Пабло, амиго!“
От време на време някой искаше да си поговори с него по-дълго. Майки го питаха за училищата и спортните площадки, които бяха опасно недофинансирани; а младежите от така наречения „обратен трафик“ – тоест пътуващи от Сентър Сити към работните си места около летището – се интересуваха от плановете му за подобряване на енергийната ефективност на окръга и подпомагането на млади компании в компютърния сектор. Ако редовно правеше такива кампании – а той всеки работен ден отиваше на някоя автобусна спирка или тук, по линията на градската железница, а през уикендите обикаляше магазините из целия окръг – човек получаваше ясна представа за проблемите. Имаше все още чернокожи, които се оплакваха от полицейско насилие, особено в Норт Енд. И неизменно чуваше потресаващи разкази – например от един баща на дете с тежки увреждания, който не можеше да получи адекватна помощ от училищата и държавните институции, но отказваше да го изпрати в социално заведение, въпреки че майката отдавна ги беше изоставила. Имаше и забавни случаи – пътници, които искаха веднага да вземе мерки срещу твърде шумното куче на съседа, за спиране на дзета-облъчването от Марс или, много често, срещу някой съдия, чието решение по делото им за развод било ясен знак за корупция. Той обаче обожаваше тези срещи – да ухажва избирателите, да ги изслушва, да кара сътрудниците си да записват идеите, плановете, имената им. Това беше живото сърце на града, нуждаещо се от неговата помощ.
– Е, каква е тая работа с убийството? – попита някакъв младеж с плетена шапка.
Тази сутрин това беше третият, който го питаше във връзка с клиповете на Хал. Той реагира с репетирано измъчено изражение и тръсна глава, сякаш не разбираше за какво е всичко това.
– Оня тип е задник, нали? – добави младежът. Лицето му бе пъпчиво и сигурно беше имал тежко юношество, но сега не му липсваше увереност.
– Ти го каза.
– Да. Обаче това е кофти работа, човек.
След тези думи младежът отмина.
В осем и четирийсет и пет Пол и двамата сътрудници тръгнаха от станцията. Обядва в клуб „Метрополитън“ с група адвокати, с които имаше среща за набиране на спонсори. Беше изгубил част от подкрепата в тези среди, защото бе подкрепил новите обезщетения за психологически вреди в хода на неуспешните опити за здравна реформа миналата година, но повечето присъстващи юристи го познаваха отдавна и го приемаха като свой човек, още повече че от кметския пост щеше да има контрол върху Окръжния юридически отдел.