Братя

Ивън погледна шумоизолиращите панели на тавана, докато се опитваше да асимилира тази информация. По принцип това ѝ бяха обяснили и в Куонтико, когато отиде за допълнително обучение в началото на деветдесетте.

– Но това не би трябвало да е трудно в наши дни, нали? – попита тя.

Специалистът се усмихна:

– Зависи. Знаете ли как са съхранявани пробите, които искате да изследвате?

– Още не.

Истината, която тя все още не беше готова да признае, бе, че дори не знаеше дали пробите изобщо съществуват. Тим беше намерил инвентарните списъци на уликите, взети от криминалистите на местната и щатската полиция, затова Ивън знаеше, че са събрани. Доколкото бе разбрала от няколко телефонни разговора, в щатската лаборатория по криминалистика пазеха всички веществени доказателства от разследвания на убийства. Това правило обаче имаше много изключения. Веществените доказателства често не се връщаха от съдебното досие или след края на делото. Вместо да ги приберат отново в хранилището, полицаите и прокурорите често ги оставяха в някое чекмедже, където пробите се разкапваха и накрая някой ги изхвърляше. Но поради големия интерес към случая „Кронон“, с жертва – дъщерята на кандидат за губернатор, вероятността уликите да са съхранявани по правилата, бе по-голяма. Ако беше така, кръвта, открита около прозореца, щеше да бъде от особен интерес.

– Бъдете сигурна – продължи Явем, – че веществените доказателства, събрани през 1982 година, не са били съхранявани по подходящия начин за запазване на ДНК. Не можем да обвиняваме криминалистите, че не са подозирали за технология, която ще се появи в бъдеще. ДНК обаче се разпада с времето като всеки друг биологичен материал. Пробите от кръв са могли да бъдат замразени. Сега е възможно да извлечем ДНК и от пръстови отпечатъци – защото всъщност са остатъци от пот – но никой не осигурява подходяща температура при съхраняването им. Освен това има проблем със замърсяването. Навремето никой не се е стараел да не оставя от своята ДНК – кожни клетки например – в пробите, които взема.