Братя

– Не мисля, че ще престанеш. Мисля, че е важно за теб. Сигурно сама не разбираш защо, но няма да спреш. Обаче това ме наранява, затова ние трябва да спрем.

– Обичам те – каза Хедър. – И ти също ме обичаш.

Ивън осъзна колко отдавна е назрявала тази криза, колко добре е обмислила всичко и е планирала действията си.

– Сега ще отида да спя при Джанет. Ще остана там няколко нощи. Искам до края на седмицата да се махнеш оттук.

Хедър изпадна в истерия. Заплака безутешно. Носът ѝ потече. Красивата ѝ външност сякаш я напусна. Замаяна от алкохола, беше забравила да свали грима си и сега той потече на тъмни струйки.

– Не мога да отида другаде. Добре ми е да живея тук. Това е моят дом. Обичам те. Моля те. Ще се променя. Ребека познава един психоаналитик. Ще се променя. Кълна се, че ще се променя. Моля те!

Запълзя на колене към Ивън с разперени ръце. Сцената беше сърцераздирателна отчасти защото Ивън се наслаждаваше на унижението ѝ. Сега Хедър също страдаше, беше почти съсипана. Допълзя до леглото и се вкопчи в крака на Ивън. „Обичам те! – повтаряше. – Моля те!“ Ивън също заплака.

И друг път бяха имали такива сцени, макар и по различни поводи. Винаги играеха едни и същи роли: Ивън – ядосана, Хедър – унизена. Ивън заплашваше, Хедър се разкайваше. Накрая решаваха да започнат отначало с надеждата, че този път ще потръгне по-добре.

В надеждата винаги имаше нещо окриляващо. В отношенията с хората, които обичаше, Ивън винаги се вкопчваше отчаяно в надеждата. Сега обаче разбираше, че губи оптимизма си. Драмата, в която участваха – обичам те, мразя те, желая те, не те искам – щеше отново да започне и пак да ги доведе до сегашното положение. С помощта на опитни терапевти Ивън вече достатъчно се познаваше, за да осъзнае, че това също е част от нея – да обича някого, който никога няма да я приеме напълно и за когото никога няма да бъде достатъчно добра. Такива бяха убежденията на старата Ивън – че човек е предварително програмиран. И за да се отърси от това, трябваше да се пребори със себе си. Чувстваше, че трябва да задържи старата Ивън – или Диди – на леглото и да се издигне над нея като безплътните духове, излитащи от телата на мъртъвците в архивните филми. Трябваше да положи почти физическо усилие. Но знаеше, че е правилно. Знаеше, че е необходимо да го направи. Ивън искаше да бъде щастлива и щастието ѝ зависеше само от нея.

Десет минути бяха достатъчни, за да събере нещата си, да се облече и да се махне от апартамента, от пискливото вайкане на Хедър. Поседя в колата в подземния гараж, докато се успокои достатъчно, за да шофира. Толкова труден път бе извървяла, докато осъзнае какво иска – и то ѝ се беше сторило плашещо, срамно и най-лошото, несвойствено. В миналото мразеше да бъде различна, да се чувства различна и да приеме различието като начин на живот. Но го беше направила. А сега, на петдесет, осъзнаваше нещо друго, нещо много по-жестоко – че може би никога не е обичала, не и по онзи необременен, траен начин, на който се бе надявала. Така в три през нощта Ивън седеше в тъмния гараж.