Били Стрейт [bg]

На кутията има снимка на момче негърче на име Рудолфо Хокинс, което е било отвлечено преди пет години. Сниман е на шест години, с бяла риза и вратовръзка и се усмихва, сякаш има рожден ден или някакъв друг специален повод.

Пише, че бил отвлечен от баща си в Комптън, Калифорния, но би могло да е станало и в Скрантън, Пенсилвания или Детройт, Мичиган. Често гледах снимката и се чудех какво ли е станало с него. Пет години по-късно сигурно всичко е наред… поне е бил баща му, а не някой извратен.

Може би вече се е върнал в Комптън при майка си.

Представям си как мама ме търси и не мога да повярвам, че наистина го прави.

Когато бях малък — на пет-шест години — ми казваше, че ме обича, тогава бяхме наистина близки, само двамата срещу целия шибан свят. После започна да пие и да се друса много и да ми обръща все по-малко внимание. А след като се нанесе и Тъпака, станах невидим.

При това положение щеше ли да тръгне да ме търси?

Дори и да искаше, дали щеше да знае как, след като нямаше образование?

Тъпака също щеше да създава проблеми. Щеше да каже нещо от сорта: „Мамка му, малкият задник е офейкал, Шарла. На него не му пука за нас, остави го да пътува, дай ми нещо да хапна“.

Но дори и Тъпака да го нямаше, пак не мога да проумея как ли се чувства мама. Може би й е мъчно, че съм избягал, може би е ядосана.

А може и да чувства облекчение. Никога не е искала да ме ражда. Струва ми се, че правеше най-доброто, на което беше способна.

Знам, че в началото се е грижела добре за мен, защото съм виждал мои снимки като бебе. Тя ги пази в плик в едно чекмедже в кухнята. На тях изглеждам здрав и щастлив. И двамата сме такива. Правени са на Коледа, има елха, отрупана със светлини, и тя ме държи високо като трофей, а на лицето й грее страхотна широка усмивка. Сякаш казва: „Хей, вижте какво получих за Коледа“.