Шестото покварено дете [bg]

Чуха рева на множеството в мига, в който отвориха вратата – кипяща мешавица от гневни гласове, всеки от които се опитваше да надвика останалите. Стоут и трима от неговите хора бяха застанали между тълпата и стъклените врати, които водеха към главния коридор на болницата, лобито и накрая – към изходите. Един от разярените мъже беше вдигнал стол над главата си. Друг държеше метална закачалка и замахваше с нея към Стоут. Двамата полицаи, които Клеър бе оставила на пост тук, не се виждаха никъде.

Тя разблъска хората и си проправи път до предните редици. Застана между Стоут и Закачалката с ръка върху оръжието си.

– И какво сега, ще почнете да ни гърмите ли? – попита Закачалката.

– Всички да се успокоят! – извика Клеър, но гласът ѝ се изгуби и тя се закашля.

– И тя не е по-добра от онези другите ченгета – чудовища! – изкрещя някаква жена с рокля на сини цветя. Беше извадила телефон и камерата му беше насочена към Клеър. – Предпочитат да ни държат затворени тук и да чакат, докато не измрем един след друг. Не се опитват да ни предпазят, опитват се да ни държат под ключ! Нямам намерение да стоя в тази клетка повече! Отивам си у дома!

Неколцина от насъбралите се изкрещяха одобрително. Клеър едва се пребори с порива си да отстъпи.

Закачалката замахна към нея. Тълпата притихна за секунда, след което изригна още по-гръмогласно.

Клеър вече се готвеше да извади оръжието от кобура, когато отнякъде прокънтя пронизително изсвирване. Обърна се и видя Клозовски, застанал зад нея, с два пръста, тикнати в устата.

– ДОСТАТЪЧНО! – изкрещя Клоз.

Този път цялата зала притихна. Всички очи се насочиха към него.

– И ние не искаме да сме тук, също като вас. И ние сме затворени.

– Казаха ни, че трябва да останем тук, понеже У4М се опитвал да ни убие. Нали го арестуваха, защо не ни пускат?

Мъжът, който се бе обадил, стоеше най-отляво. Носеше сако от туид и всекидневни панталони. Вероятно забеляза, че Клеър се чудеше кой е, затова я изпревари:

– Аз съм д-р Барингтън от Онкологията. Няколко от тези прекрасни хора работят с мен. Мисля, че само искаме да се върнем към нормалния си живот.

– Не е толкова просто – отвърна Клеър.

– Заради вируса ли?

Тя не отговори.

Барингтън вдигна ръка.

– Не се притеснявайте, детектив. Повечето от нас са медицински лица. Прекрасно осъзнаваме какви са протоколите при карантина. Също така много добре знаем как се разпространяват вирусите и това, че сте ни събрали тук, на това тясно място, не е особено ефективно. Болните трябва да бъдат изолирани от тези, които все още са здрави. Предпазни мерки като маските са задължителни.

Клеър осъзна, че не носи маската си. Беше я оставила на пода в офиса. Само около половината от хората в кафенето носеха техните.

Барингтън продължи:

– Агенцията за контрол на заболяванията прилежно ни раздаде антибиотици и ние сме им благодарни за това, но освен че изолираха група хора, които несъмнено имаха симптоми на ТОРС, те ни третират като заразени. В разгара на сезона на грипа и настинките сме – много от хората са били болни още преди да дойдат в болницата. Не знаем кой има ТОРС, кой – обикновена настинка, кой – грип… А да не пренебрегваме и силата на самовнушението, която също може да предизвика подобни симптоми – мога да ви гарантирам, че тук има хора, които си мислят, че са болни, но в действителност не са. Когато чуем, че наблизо някой е болен, телата ни се „включват“ на защитен режим. Тези защити могат да създадат симптоми, които наподобяват въпросната болест, а съзнанията ни са тренирани да се боят от тези симптоми, което пък само задълбочава проблема.