Плажът [bg]

— Търсим гост на хотела на име Питър Фишър — рече Ливън. — Има австралийски акцент или може би южноафрикански. „Пий-та Фиш-а“. Знаете ли номера на стаята му?

Служителят прелисти регистрационната си книга.

— Не всички се подписват. Ако идва цяла група, регистрираме само този, който плаща. Не виждам никакъв Питър Флейшър.

— Фишър.

— Все едно, не виждам такова име. Повечето гости се хранят на вечеря в ресторанта. Шест долара, три блюда. Попитайте там малко по-късно и може да го откриете. — Гюс се втренчи в Ливън. — Аз ви познавам. Вие сте родителите на онази манекенка, която беше убита в Мауи.

Ливън усети как кръвното му се повишава с шеметна бързина и се запита дали днес не му е писано да получи инфаркт.

— Къде сте чули това? — рязко попита той.

— Какво искате да кажете? Съобщиха го по телевизията. Имаше го и във вестниците.

— Тя не е мъртва — заяви Ливън.

Взе ключовете и следван от Барб, се изкачи до третия етаж. Когато отвориха вратата на стаята, пред очите им се разкри ужасяваща гледка: пружините на двете малки легла стърчаха през сивите чаршафи, душкабината чернееше от мръсотия, щорите бяха покрити с дебел слой прах, а килимът и Дамаската на мебелите изглеждаха лепкави и влажни.

Над умивалника висеше табела: Моля, почистете след себе си. Тук няма камериерка.

Барбара погледна безпомощно към съпруга си.

— След малко ще слезем долу за вечеря и ще поговорим с хората. Не е нужно да оставаме. Може да се върнем обратно.

— След като намерим този Фишър.

— Разбира се — кимна Ливън, но си мислеше: Ако вече не си е тръгнал. Ако цялата работа не е някакъв номер, както ги бе предупредил лейтенант Джаксън още първия ден, когато се запознаха.