Черният манастир [bg]

Франк разбираше, че е разстроена от арестуването на Меркадо, а сега негодуваше и срещу конфискуването на вещите й. Всичко това беше естествено и щеше да е уместно в Адис Абеба, но не и на фронта.

Преди да се срещнат с генерала, тя трябваше да осъзнае действителността, затова Пърсел я поведе встрани от щабната шатра и посочи.

— Ето какво прави генерал Гетачу с роялистите. Още не знаем как постъпва със западни журналисти, които го дразнят.

Вивиан се втренчи в обесените.

— Боже господи…

— Готова ли си вече?

Тя го погледна и кимна.

Приближиха се към охранявания вход на щабната шатра. Двамата войници, които стояха на пост с автомати АК-47, ги зяпаха любопитно. Вече бяха отпратили жената и сигурно се чудеха защо се връща. Единият направи заплашителен жест с оръжието си, а другият им даде знак да се махат.

Пърсел им каза амхарската дума, която знаеха всички журналисти в Етиопия.

— Газетана. — После прибави: — Генерал Гетачу. — Посочи лявата си китка, въпреки че нямаше часовник, с надеждата да си помислят, че има насрочена среща.

Войниците си казаха нещо и единият влезе в шатрата. Другият се вторачи в намазаното с крем лице на Вивиан и след това в стърчащите й под шамата крака.

— Страх ме е — прошепна тя. — А теб?

— Още не.

Часовият се върна и им даде знак да го последват.

Шатрата бе много по-просторна от тази на княз Иясу. Тук нямаше ритуални копия и щитове — само бойна екипировка, включително две радиостанции на сгъваема маса. Газени лампи едва осветяваха вътрешността.

Пространството беше разделено със завеса и войникът им махна да минат оттатък.

В другата половина цареше сумрак и им трябваха няколко секунди, докато различат мъжа, седящ зад походно бюро. Той не се изправи, само посочи двата брезентови стола пред бюрото и каза на английски:

— Седнете.

Те седнаха.

Генерал Гетачу запали цигара и се втренчи в тях през дима. Газената лампа, която висеше над бюрото, осветяваше дланите, но не и лицето му.

Очите на Пърсел постепенно се приспособиха към сумрака и той видя, че генералът има рошава брада и че главата му е плешива или бръсната. Линията на загара на челото му показваше, че носи шапка, а естествено мургавата му кожа беше почерняла още повече от слънцето.

Беше виждал негова снимка в един етиопски вестник и още тогава му направи впечатление, че Гетачу има по-широкото лице на хамитския народ, а не семитските черти на аристокрацията или арабското население. Всъщност тази война отчасти се водеше тъкмо затова — заради произход и расови белези, толкова незабележими, че обикновеният западняк не ги различаваше, но които етиопците отъждествяваха с управляващи и управлявани. Тези като Гетачу, помисли си Пърсел, си отмъщаваха след три хиляди години. Не можеше да ги обвинява, ала смяташе, че могат да минат и без такива жестокости.