Мираж [bg]

На двора ме чакаше един дроид, а на ръката му беше преметнато едно от наметалата на Марам. Не беше сам.

Принцесата стоеше до него, несвойствено тиха и търпелива. Беше облечена така, както обикновено се обличах аз — строг тъмносин кафтан с оскъдна бродерия, без бижута и с наметало с вдигната качулка. От една от ръцете й висеше булото, което явно щеше да си сложи пак след разговора ни. Когато ме видя, се усмихна леко.

— О, хайде — няма нужда от такова сериозно изражение — каза, като пристъпи напред и прехвърли плитката ми от лявото на дясното рамо. — Ще си прекараш чудесно на Гибра, после ще се върнеш тук и толкова.

Явно беше в добро настроение — усмивката й беше така широка, че си личеше трапчинката на лявата й буза. У нея не се долавяше никаква злоба, никаква ярост или прикрит сарказъм. Не се доверих на това и за секунда.

— Къде ще бъдете вие? — попитах, вместо да рискувам да разваля настроението й с някой коментар.

Тя засия насреща ми.

— Някъде далеч. Нямам никакви намерения да си стоя затворена като птица в клетка, докато ти се шляеш из катакомбите на баба ми.

— О! — промълвих.

Не се бях замислила за това. Аз определено бях като затворена в клетка, докато Марам се разхождаше из Зияана или пътуваше из планетарната система. Но аз не бях принцеса. Нямаше причина да правят компромиси, за да угаждат на мен.

— Значи някъде на по-хладно? — предположих.

Тя изхъмка, като вдигна едното си рамо, и стисна полите на роклята ми.

— Може би. Не е твоя работа да знаеш.

Дроидът до нея вдигна наметалото — знак да се приготвя за тръгване. Наметнах го на рамене, пъхнах ръце през малките отвори в плата и вдигнах качулката.

— Селско момиче — повика ме тя, преди да се отдалеча.

Спрях се и усетих как косъмчетата на тила ми настръхват.

— Грижи се за Идрис — каза Марам и ме заобиколи, за да се изправи лице в лице с мен.

Очите ми се разшириха. Не ми бяха казали, че и той ще идва. Едва се бях справила с няколкото часа, които бяхме прекарали заедно. А сега трябваше да се занимавам с него — да се преструвам пред него — в продължение на седмици.

— Той… Често му е трудно да ходи на Гибра.

Намръщих се объркано.

— Трудно?

Тя ме изгледа, сякаш се опитваше да разчете някаква скрита истина. После поклати глава.

— Той е… Двамата сме приятели — каза тя, сякаш я болеше да го признае. — Но той се отегчава лесно, а на Гибра няма нищо, освен пясък и скали.

Ококорих се още повече и се поколебах дали да не попитам за подробности. Идрис явно не се затрудняваше с каквото и да било. Не можех да си представя, че на Гибра, далеч от интригите на Зияана, ще му бъде трудно.

— Селско момиче — стисна ме здраво за лакътя Марам. — Разбираш ли?

Кимнах, усетила как предупредителните гласове в ума ми заговарят още по-силно.

— Да, Ваше Височество.

Тя кимна в отговор.