Виждам те [bg]

– Госпожо Уокър, обажда се инспектор Рампело от Северозападния екип за разследване на убийства. Разбрах, че сте искали да разговаряте с мен.

Звучи ми разсеян. Отегчен или изморен. Или и двете.

– Да – отвръщам аз. – Сега съм в дома си, ако желаете, можете да ме посетите.

Саймън вдига ръце и пита безмълвно:

– Какво става?

Клатя глава раздразнена, че ме е прекъснал. Покритието в къщата ми не е от най-добрите и не искам да пропусна нещо от думите на инспектор Рампело.

– ...вероятно е всичко, което ми е необходимо засега.

– Съжалявам, какво казахте?

– Разбрах, че не познавате Таня Бекет?

– Не, но...

– Значи не знаете дали е работила като компаньонка или е била операторка на секс телефон?

– Не.

– Добре. – Припрян е, говори бързо, сякаш аз съм само едно от дълъг списък с обаждания, които трябва да проведе тази вечер. – Снимката на Таня се е появила в реклама на гореща линия в "Лондон Газет" вчера, понеделник, шестнадесети ноември. Така ли е?

– Да.

– Вие сте се свързали с нас, когато сте разпознали снимката и по новините тази сутрин?

– Да.

– Това е доста полезно, благодаря Ви за отделеното време.

– Не искате ли да разговаряте с мен? Да запишете показанията ми?

– Ако се нуждаем от нещо друго, ще Ви се обадим. – Инспекторът затваря телефона, докато все още говоря. Саймън вече изглежда по-ядосан, отколкото объркан.

– Би ли ми казала за какво е всичко това?

– Заради момичето – отвръщам аз. – Онова, което е било убито. От снимката, която ти показах сутринта.

Тази сутрин побягнах нагоре веднага след като новините свършиха, събудих Саймън и бързо – думите ми като че ли се сипеха една връз друга – му разказах всичко.

– Ами ако всичко това има нещо общо с обявите, Сай? – попитах с пресипнал глас. – Ами ако някой публикува в тях снимки на жените, които има намерение да убие, и аз съм следващата?

Саймън ме придърпа в мечешка прегръдка.

– Миличка, не мислиш ли, че малко преиграваш с цялата тази работа? Някъде четох, че всяка година в Лондон биват убити около сто души. Всяка година! Падат се – по колко? – осем на месец. Знам, че е ужасно, но няма нищо общо с обявите.

– Ще отида до полицейския участък по обяд – казах му, макар че продължаваше да смята, че театралнича.

– Полицията взе ли те на сериозно? – пита ме сега, седнал в края на леглото. Масажира пръстите на крака ми и аз ги издърпвам.

Свивам рамене.

– Дежурният беше мил. Обади се на инспектора, който работи по случая, но той не дойде, а сега ми каза, че е получил всичко необходимо от мен и че ще ми се обади, ако има нужда да говорим допълнително. – От ъгълчетата на очите ми потичат сълзи. – Не знаят за другите снимки – за тази на Кати Танинг и моята! – Започвам да плача. Не мога да мисля трезво, главата ми тупти от болка.

– Шшш. – Саймън оправя косата ми и обръща възглавницата, за да ми осигури хладно място, на което да полегна. – Искаш ли да му се обадя?

– Дори не знам номера му. Каза, че е от Северозападния екип за разследване на убийства.