Fortune [bg]

— Кой ти начерта този маршрут?

— Гони.

— Кой е Гони? Как е истинското му име?

— Гони си е Гони.

И обратно, предполагам. Добре, променям тактиката:

— Познаваш ли някого в Ню Йорк?

Широка усмивка, гарнирана с английски крем:

— Теб, господин Цимбали.

— А освен мен?

— Никого.

Вдига дясната си ръка ведно с един еклер и наполовина изгризан шоколад и додава:

— Да пукна, ако лъжа!

Връщам се към плана на града: маршрутът не спира при Рокфелер Сентър, а слиза към Уошингтън Скуеър, след което се насочва към Бруклинския мост, прескача залива до Статуята на свободата, връща се в Манхатън през Батъри 100 покрай кулите близнаци на Уърлд Трейд Сентър, свива по Уол Стрийт…

— И ти възнамеряваше да разгледаш всичко това?

— Аха, стига в тая барака да не беше толкова скъпо. Отначало си взех само един шоколад, но нямах достатъчно пари, за да го платя. Тъй че се наложи да поръчам още нещо и да те повикам.

И като доказателство ми показва няколкото монети, които са ѝ останали — трийсет-четирийсет цента.

— Вече нямаме пари, защото ти ни разори — отбелязва тя. А ти имаш ли пари?

Насилвам се да се подсмихна многозначително:

— Естествено, щом съм ви разорил.

— Милиардер си, нали?

— Точно така.

— Не ми приличаш на милиардер.

— Хайди, все още ли не искаш да ми кажеш кой е Гони и къде живеят Анна и другите ти сестри?

— Не.

— Нито откъде идваш?

— Не.

— Нито защо твърдиш, че съм разорил теб и сестрите ти?

— Не.

— А Елизабет Дреслер?

Тя ококорва очи, преливащи от неподправено простодушие:

— Тая пък коя е?

— Австрийската стюардеса, с която си преминала контролните пунктове на пристигане в Ню Йорк.

— Не познавам такава.

— Пак лъжеш.

— Аха.

Направо да луднеш! Плащам сметката — по дяволите, сто и седемнайсет долара в сладкиши и сладоледи!

— Хайди, ще ти направя едно предложение — ще посетим всичко, което искаш да видиш в Ню Йорк, а ти ще отговориш на въпросите ми. Става ли?

Тя се замисля с наведена глава и свъсени вежди:

— Всичко, което искам да видя?

— Всичко, което е във възможностите ми да ти покажа.

Презрително подшмръкване.

— Увърташ го, а?

— Не го увъртам.

Тя отново се замисля, свеждайки все повече глава, и златистата ѝ коса искри под лъчите на септемврийското слънце. Малкият тиролски демон е толкова сладък, че ти иде да го схрускаш. Разтапям се от умиление като сладоледа на масата.

— Хайди, защо избяга тази сутрин?

— Анна.

— Какво, Анна?

— Анна ми каза да те побъркам. Е, не те ли побърках?

Тъй да бъде. Хващам я за ръка и поемаме на обиколка из Ню Йорк. Не ще и дума, че ме бива в приказките, но този път си намерих майстора.