Fortune [bg]

— И ще загубя още месец или два. А докато обикалям банките, другите казина в Сити вече ще са открили сезона.

— Винаги можеш да навестиш твоите арабски приятели.

Мислил съм и за това, естествено. Но моментът ми изглежда повече от неподходящ за делови разговори с Хасан Фезали, който продължава да възстановява силите си в Джърси, и с Азиз, зает най-вероятно с голямо пролетно чистене в обкръжението си. А и от друга страна, появата ми, за да поискам петдесет милиона от арабите, и то веднага след като съм им направил услуга, би изглеждала по-скоро като представяне на сметка от квартален водопроводчик. Което несъмнено би опорочило взаимоотношенията ни на евентуални съдружници.

— В общи линии ситуацията е ясна — заключава Джо, който си е поръчал втора закуска за моя сметка. — Разполагаш цифром и словом с пет дни, от които една неделя, за да намериш някой, който да се съгласи да инвестира петдесет милиона долара и който да няма абсолютно никакви отношения с Маф…

И така нататък. Телефонът. Тъкмо излизам от банята. От слушалката, която доближавам до ухото си, изригва пронизителен, смразяващ кръвта писък. Това продължава най-малко двайсет секунди. Сетне настъпва тишина, която бива нарушена от съвършено спокойното гласче на Хайди:

— Уплаших ли те, господин Цимбали? Хвана те шубето, а?

До последния момент смятах, че малкото чудовище отново си прави майтап с мен. Но не, този път тя е налице, седнала примерно на една от масите на открито в „Сънкен Плаза“ в Рокфелер Сентър. Пред нея е струпана такава колекция от сладоледи и сладкиши, че човек би рекъл, че е поръчал цялата листа на ресторанта.

— Но тя наистина поръча цялата листа на ресторанта обяснява ми метрдотелът. — Цялата. Много настояваше. Господин Цимбали, вашата дъщеря…

Дори не възразявам срещу бащинството, което ми приписват. И повече не слушам метрдотела. Единствената ми идея, амбиция и цел при влизането ми бе да отвъртя на тиролката един колосален плесник. Допреди десетина секунди искрено мечтаех за това. Но вече не. Съзирам личицето ѝ, плитките ѝ и сините ѝ очи между две купчини сладкиши. Възможно ли е да се влюбя в едно десетгодишно момиченце — не физически, разбира се, — и то дотолкова, че да изпитам единствено нежност и облекчение, че съм я намерил, ведно с първите симптоми на съучастнически смях? Сядам срещу нея.

— Страхотно разиграване ми спретна, а?

— Аха.

— Коя е руската гувернантка от Гранд Сентрал?

Свива рамене.

— Нямам представа. Някаква жена. Просто ми трябваше една. Само че след това тая не искаше повече да ме пусне.