Галвестън [bg]

А сега исках да знам колко време ми остава. Трябва да съм звънял на „справки“ за домашния телефон на лекаря.

Имам някакъв спомен, че се бях разгорещил, че ругаех и че гласът на мъжа звучеше по телефона като на заспал, на заден план чувах и някакъв женски глас. Струва ми се, че се наложи да му напомня кой съм и кой ме е насочил към него.

Май съм казал нещо като: „Колко? Колко още ми остава?“

Той отвърна, че не знаел и не можел да каже, и се опита да ми обясни нуждата от по-нататъшни изследвания, от биопсии. Да, най-голямата вероятност била да имам дребноклетъчни карциноми. Той сякаш се опита да ме убеди пак да отида при него.

— Последния път вие просто избягахте от кабинета. Нямахме възможност да обсъдим сериозно вариантите за лечение.

Май си спомням, че бях дълбоко оскърбен от неспособността му да ми отговори, струваше ми се, че проявява към мен снизхождение, и изведнъж се изпълних с огромна омраза към този човек. Признавам, че в онзи момент определени важни връзки не се задействаха в главата ми. Но си го представих — един такъв розовичък, прясно изкъпан, посивялата му косица — подстригана и прилежно разделена на път, студения и обигран тон, с който ми съобщава за моята смърт.

За момент ми се струваше, че в онази тъмна и разядена от солта мотелска стая, посред нощ, с жежкия си дъх в телефонната слушалка съм изнамерил главния злодей, врага на живота си.

А сега мисля, че само ми се е искало да чуя, че се е уплашил. Като мен.

— Ти, шибан касапино, шарлатанино, копелдако! — креснах. — Искаш пак да дойда ли? Ще дойда аз! И тогава ще се погрижим да получа прям отговор!