Не казвай сбогом [bg]

— Озадачи ги резервацията ти за ресторанта вчера — каза Мерибет подчертано небрежно.

— Каква резервация?

— Казал си им, че си направил резервация за „Хаустънс“, но те проверили и се оказало, че няма никаква резервация. Това истински ги е заинтригувало.

Не бях направил резервация и не бях купил подарък. Понеже ако планирах да убия Ейми онзи ден, нямаше да се нуждая от никаква резервация, нито от подарък, който да й връча. Все решения на крайно прагматичен убиец.

Аз съм прагматичен до крайност — приятелите ми несъмнено биха могли да уверят в това полицията.

— А, не, не, не съм направил резервация. Не са ме разбрали. Ще им кажа.

Тежко се отпуснах на канапето срещу Мерибет — не исках Ранд отново да ме докосва.

— А, добре тогава — каза Мерибет. — Тя организира ли ти… търсене на съкровища тази година? — попита и очите й отново се зачервиха. — Преди да…

— Да, днес ми дадоха първата следа. Двамата с Гилпин намерихме втората следа в кабинета ми в колежа. Все още се опитвам да отгатна следващата.

— Може ли да погледнем? — попита тъща ми.

— Не е у мен — излъгах.

— Ти ще… ще се опиташ ли да я отгатнеш, Ник? — попита Мерибет.

— Да, Мерибет, ще я отгатна.

— Просто ми е неприятна мисълта, че неща, които тя е докосвала, си стоят някъде ей така…

Телефонът ми звънна, еднодневката, погледнах екранчето и после го изключих. Трябваше да се отърва от това чудо, но още не можех.

— Трябва да отговаряш на всяко обаждане, Ник — каза Мерибет.

— Знам кой беше — от сдружението на завършилите колежа, събират пари.

Ранд седна до мен на канапето. Старите и твърде употребявани възглавници потънаха под тежестта ни, така че в крайна сметка се наклонихме един към друг и ръцете ни се докоснаха, което устройваше Ранд. Той беше от хората, които биха ти налетели с обяснението „обичам да прегръщам“, без да се интересува дали е взаимно.

Мерибет отново подхвана делово:

— Ние смятаме, че е възможно да е отвлечена от някой вманиачен почитател на „Невероятната Ейми“ — Тя се извърна към мен като пледиращ адвокат. — Имали сме много такива през годините.

Ейми обичаше да разказва за маниаци, обсебени от мисълта за нея. Описваше ми преследвачите на чаша вино и снижила глас в различни периоди от брака ни — мъже, които все още бяха някъде там, постоянно мислеха за нея и я желаеха. Подозирах, че тези истории са раздути: мъжете винаги се оказваха опасни само до определена степен — колкото да се разтревожа, но не достатъчно, че да въвлека полицията. С две думи, игра, в която можех да бъда героят, изпъчил гърди и бранещ честта на любимата си. Ейми беше твърде независима, твърде модерна, за да признае истината — искаше й се да изпълнява ролята на крехка девица.

— Скоро ли?

— Не, напоследък не — отговори Мерибет и задъвка устната си. — Обаче имаше едно емоционално, много неуравновесено момиче в гимназията.